Време на мъчения [bg]

— Това е гласът на добре информиран човек.

— Всеки човек с две уши чува какво се говори.

Хенкел допи млякото си и изплакна чашата си на мивката.

— Защо си с мен? — попита той.

— Моля?

— Защо си тук, с мен, в тази къща, в тази…

— Връзка?

— Да.

— Защото те харесвам.

— Уважаваш ли ме?

— Разбира се. Иначе нямаше да съм с теб. Това би означавало, че не уважавам себе си.

— Тогава трябва да разбираш защо не мога да оставя Отреза току-така. И не става дума само за Пери или за това, което е било някога.

— А за какво?

Той не беше казал на никого другиго. Не беше сигурен, че звучи логично. Но я харесваше, а и тя беше жена, така че можеше и да разбере.

— В гората, близо до сърцето на Отреза, има една постройка. Погледнах вътре. Казаха ми, че я ползват за склад и място, където хората отиват, ако се скарат със семейството си. Изглеждаше така, сякаш някой скоро е бил там. Миришеше на сапун, от онези, които ползват жените, а в канала под душа имаше мокри косми.

— Е, и? В Отреза имат жени, а ако бях омъжена за някого от техните мъже, със сигурност бих искала от време на време да си почивам от него. Може някоя жена да е ползвала бараката.

— Има ключ отвън, а отвътре — не. Даже и резе няма.

— Какво значи това?

— Че може да бъде затворена само отвън. Ако реша да се скрия някъде, бих искал да мога да се заключа вътре. Вярно, че отвътре имаше още една врата, която сигурно би могла да се заключи, но пак не ми изглежда нормално.

Тя се замисли.

— Странно е.

— Освен това вътре нямаше ключове за лампи и контакти. Има електричество, но лампите са покрити със стоманени решетки.

Айрин седна срещу него на кухненската маса и хвана ръцете му в своите, но не каза нищо.

— Това не е място, в което живеят хора. Това е място, в което държат хора. Килия.

— Но кого биха държали там? — попита тя. — Пери?

— Не, не Пери.

— Кого тогава?

— Не знам.

Двамата останаха така, хванати за ръце и безмълвни в ослушващия се мрак.