Време на мъчения [bg]

Не беше научил кой знае какво от Нора Медоус, но и не беше очаквал повече. Достатъчно му беше, че я беше вбесил. А благодарение на Алвин Мартин му се струваше, че вече знае името и местоположението на виновниците за измъчването на Джеръм Бърнел: Отрезът.

Ако беше прав, че Медоус наистина е замесена във всичко, сполетяло съпруга й, тя щеше да се обади на съучастниците си в Отреза и те трябваше да решат: дали да продължат да пренебрегват интереса на Паркър към делата им, което изглеждаше малко вероятно и при това неразумно, или да предприемат действия срещу него. Можеше да се опитат да ги отложат, но в крайна сметка, ако ще и със самото си присъствие, той щеше да ги принуди да направят първата крачка и да се разкрият. След това можеше да се разправи с тях.

Не намираше за странно, че разследването отново го бе отвело при Алвин Мартин, също както не му се бе видяло и твърде необичайно, че дядото на Иън Уилямсън му е дал следата към Мъртвия крал. Паркър беше оръжие в ръцете на невидим бог. Вървеше по усукани пътеки и ако имаше нещо учудващо, то не беше, че понякога се пресичат, а че не го правят по-често.

Срещата с Алвин Мартин обаче му бе напомнила за едно друго време, когато самият той беше друг човек, едно същество, изтъкано от ярост и болка, рискуващо собствената си гибел, за да издири онзи, който бе погубил семейството му, и да му отмъсти. Разговорът с Мартин го бе върнал към Пътника и към онази обещаваща къща в Бруклин, към полицейските светлини, които бяха облели изцапаните му с кръвта на жена му и детето им ръце. Част от този гняв още тлееше в сърцето му, но сега той можеше да черпи енергия от него, без да му позволява да го изпепели.

Или поне така се успокояваше.

Шофираше мълчаливо към окръг Пласи, докато не заваля и пътят не стана хлъзгав под гумите на автомобила. Налегна го внезапна умора, гърбът и хълбоците го заболяха. Съзря червено-жълти светлини между дърветата и сви в паркинга, засипан с дървесен чипс. Отпред се показа ниска сграда с фасада от дървени трупи и рисувани стъкла. Приличаше повече на църква, отколкото на заведение за хранене, но табелата обещаваше кафе и печива, както и „ръчно изработена религиозна иконография“. В друг случай последното би накарало Паркър да потърси по-конвенционално място за почивка, но болката се усилваше и трябваше да слезе от колата, за да опъне краката си.

В заведението миришеше на кафе и прясно дърво. На плота отляво бяха наредени порцеланови и хартиени чаши и стъклена витрина с кексчета, канелени кифлички и резени кейк. По цялата стена имаше прозорци, а до тях — три масички с различни столове. Свиреше тиха хорова музика, въпреки че Паркър не можеше да определи каква точно, а и нямаше значение. Вниманието му бе привлечено от останалата част от интериора.