Време на мъчения [bg]

Въведе го една от секретарките, които шерифската служба споделяше с други окръжни институции, в това число окръжния съд, геодезичната служба и прокурора Ейдъл Уикинс. Въпреки че отстрани изглеждаха любезни и сърдечни, отношенията между Уикинс и Хенкел не бяха добри. Прокурорската длъжност в окръг Пласи беше лесен начин да изкарваш по шейсет хиляди годишно, особено ако се преструваш, че Отрезът не съществува — задача, с която Уикинс успешно се справяше. Все пак не беше напълно непотребен — отнасяше се сурово към злоупотребата и занемарената грижа за деца и подаваше множество граждански жалби към окръжните агенции по екологични проблеми. Предпочиташе обаче асистентът му да върши неприятната работа, включително да се явява в съда по повечето дела, а консултантският бизнес, който развиваше успоредно с това, често водеше до конфликт на интереси, които биха разтревожили някого с по-чувствителна или развита съвест.

Според негласното споразумение помежду им прокурорът оставяше шерифа да си върши работата, стига да не закача Отреза — по която и причина Уикинс се опита да го смели на кайма, когато разбра за претърсването по повод Пери Лътър. Хенкел беше принуден да му напомни, че по това време Уикинс бе участвал в голф турнира на Националния клуб „Пайкууд“, така че е нямало как да се допита до него. Най-вероятно Уикинс нямаше да гласува за Хенкел, когато му дойдеше времето, и щеше да направи всичко възможно и другите да не го правят. Само че никой не го слушаше и дори повечето съдии го смятаха за въздух под налягане, така че Хенкел не се притесняваше кой знае колко от това.

Въпреки всичко се радваше, че този ден Уикинс е по работа в Чарлстън и не можа да види пристигането на Чарли Паркър. Роб Чанър обаче беше там и изгледа любопитно детектива, което накара Хенкел да се почуди дали не се познават отнякъде.

Хенкел и Паркър си стиснаха ръцете.

— Знам кой сте — рече Хенкел, като затвори вратата. — И знам защо идвате.

— Алвин Мартин?

— И „Гугъл“.

— Е, и?

Мобилният телефон на шерифа иззвъня. Беше Айрин и той вдигна.

— Може ли да ти звънна след малко? Гостът, за когото ти споменах, тъкмо пристигна.

Тя беше наминала по-рано през деня и той й бе разказал за обаждането от Мартин и за човека, който идва, за да се изправи срещу Отреза. За първи път, откак го познаваше, тя съзря надежда в очите му.

Хенкел остави телефона и посегна към шапката си.

— Какво ще кажете да се поразходим, господин Паркър?