Време на мъчения [bg]

— Не — отвърна Рикет.

— Звучите доста категорично.

— И още как.

Изражението на Рикет остана непроменено: добронамерено, усмихнато и много, много предпазливо по отношение на това, което криеше.

— Виждам, че носите кръст — каза той.

Яката на Паркър беше отворена и разкриваше малкото кръстче на шията му.

— Да.

— Изглежда старо.

— Византийско.

— Е, значи, е старо. Носи ли някакъв смисъл за вас?

— По-точно?

— Християнин ли сте, или е просто красиво бижу?

— И двете, бих казал.

— Добре. Няма нищо лошо в красотата, ако се използва правилно, но вярата е тази, която вдъхва сила на нещата. Вярвам, че Божият дух населява всеки от тези светци и ангели. Затова не се притеснявам, че ще отидат в луксозни ресторанти или мрачни барове, които се опитват да си купят малко атмосфера. На хората там няма да им навреди, ако някой светец ги държи под око.

В думите му за силата на вярата Паркър долови нещо познато, което бе чул от устата на Уилямсън, и отново се замисли за Мъртвия крал в Отреза.

— Непременно носете този кръст, където и да отидете — продължи Рикет.

— В окръг Пласи?

— Да, в окръг Пласи. Ако сте тръгнали натам и представлявате закона, частно или не, ще се натъкнете на Отреза.

— Вие знаете за тях?

— Повечето хора в окръга и по неговите граници знаят за Отреза.

— Престъпници ли са?

— И не само.

— Какво имате предвид?

— Знам само това, което ми казват светците — отвърна Рикет.

— И какво ви казват те?

— Че не съм единственият наоколо, който вярва в силата на идолите.

Паркър понечи да каже нещо, но Рикет вдигна предупредително ръка.

— Не, знам какво е на езика ви, но не изричайте това име на глас. Тук идват всякакви хора — туристи, пътници — и си мислят, че виждат работилница, магазин, колекция. Но всъщност не е така. Ще пробвате ли да отгатнете какво е, господин Паркър?

— Защита?

— Цяла армия — потвърди Рикет. — Само и само да държи далеч това, което живее в Отреза.

Той посегна към чашата на Паркър.

— Още кафе?

— Не, благодаря. Достатъчно ми беше. Приключих и с кекса — добави той, въпреки че беше очевидно, все пак в чинията му бяха останали само трохи.

Рикет взе чашата и чинийката и ги сложи в съдомиялната под плота. После погледна часовника си.

— Съмнявам се, че ще има повече клиенти тази вечер. Време е да затварям.

Паркър схвана намека, че трябва да си върви. Имаше още въпроси, но беше ясно, че няма да научи повече от Рикет. Тръгна към вратата, следван от домакина.

— Съжалявам за статуята — каза Рикет, когато Паркър отвори вратата.

— Защо?

— Одраният мъж. В очите ви видях как ви се отрази. Не направих веднага връзката. Името ви ми беше познато, но не заради музиката[27].

— Светците ли ви казаха?

— Може би. Иначе нямаше да говоря толкова открито с вас.

Двамата се вгледаха в мрака на изток, където дебнеше Отрезът.

— Някога си мислех, че става въпрос за добро и зло — каза Рикет, — но не е така.