Прокобата на Господаря Гад [bg]

Погледите на Протал и Биринер се срещнаха, като че се опитваха да споделят знание, което не може да бъде изказано с думи. После Биринер се отмести и огледа земята, все едно съзираше пръснатите наоколо отломки от достойнството си, и изсумтя:

— Мога да се държа на краката си. Още не съм толкова стар. — Стрелна с поглед Томас и продължи по-гръмко: — Мислите си, че съм стар. Разбира се. Стар и глупав. Натрапил се в похода, а би трябвало да даде покой на костите си край огнището. — Той посочи Неверника и натърти: — Попитайте го!

Томас беше пъхнал ръце в джобовете си, за да скрие новия оттенък на пръстена, но сега вдигна глава. Призляваше му от спомена за набезите на злото в Анделейн и онова, което последва.

Протал изрече повелително:

— Надвладетелю, стъпи отново там.

Лицето на Томас се разкриви, но той прекрачи напред и стовари крак на мястото. Напрегна се в очакване на усещането, че тук земята е станала ненадеждна и вече не е опора. Но нищо не го жегна този път. Също като в Анделейн злото беше изчезнало, сякаш над някаква яма бе опънато измамно устойчиво платнище.

Кимна с глава в отговор на безмълвния въпрос на Владетелите. Морам почака и каза сдържано:

— Вече си усещал това.

Томас се застави да отговори:

— Да. Няколко пъти… в Анделейн. Преди нападението срещу Празника.

— Ръката на Сивия убиец те е докоснала — сопна се Биринер, но не продължи с обвиненията. Костите му като че си спомниха за старостта и той уморено се облегна на жезъла. После промълви със странен укор към себе си: — Разбира се. Ако бях по-млад…

Обърна гръб на другите и повлече крака към постелята си.

— Защо не ни каза? — сурово попита Морам.

Изведнъж Томас се засрами, привидя му се, че пръстенът е станал достъпен за погледите им през плата на дрехата. Раменете му провиснаха от усилието да напъха юмруците си по-дълбоко в джобовете.

— Не исках… отначало не исках да научите… колко важен съм според Гад и Лигоча. След това… — запъна се при мисълта какво преживя в Средоточието — … мислех за друго.

Морам кимна и Томас продължи след малко:

— Не знам какво е това, но го усещам само през обувките си. Не мога да го напипам… нито с ръце, нито с боси крака.

Морам и Протал се спогледаха учудено. Върховният владетел каза:

— Невернико, източникът на тези набези е неразгадаем за мен. Защо пък точно обувките да те правят чувствителен към злото? Но или аз, или Морам трябва да бъдем винаги до теб, за да действаме незабавно. — Той подхвърли през рамо: — Първи страж Тувор, предводителю Куаан — чухте ме, нали?

— Да, Върховен владетелю — отвърна Куаан.

Иззад кръга около Томас се чу и тихият глас на Тувор:

— Ще бъдем нападнати. Чухме те.