Дългият път към дома [bg]

Клара се вгледа в изражението му, в очите му. Но мъжът не гледаше нея. Попиваше пейзажа. Радостните дървета с листа, които пляскаха при най-малкия полъх на вятъра.

Мирна стоеше до приятелката си, свела поглед към пътеводителя, и сърце не й даваше да им каже, че тези дървета се наричат трепетлики. Ако изобщо чувстваха нещо при вида на приближаващия кораб, то беше тревога. И тя щеше да се чувства така, ако беше дърво.

— Ще акостираме и ще разтоварим — съобщи металически глас от високоговорителите. — Можете да слезете на брега, но имайте предвид, че ще отплаваме след четири часа.

Допълнението „със или без вас“ се подразбираше.

— Можем да дезертираме — предложи Бовоар. — Все ще се намери някой самолет, който да наемем.

— Не. Оставаме на кораба — заяви Клара. — Съжалявам, Жан Ги, знам, че не би направил същия избор, но ако Питър е пътувал по този маршрут, и ние ще минем по него. Не знаем къде е слязъл. Може би тук.

Не им бяха нужни четири часа да претърсят Порт Мение.

Разделиха се, като Клара и Шартран поеха едната половина на градчето, а останалите — другата. Час след като слязоха от кораба и разговаряха с всеки срещнат търговец или местен жител, Мирна, Жан Ги и Гамаш стигнаха до единствения ресторант в околността.

— Сигурно си много огладняла — обърна се Гамаш към Мирна. — Аз лично умирам от глад.

— Мога и да хапна — рече тя.

Поръчаха риба с пържени картофи, а Бовоар си поиска и една пица.

— И още една за вкъщи — извика след сервитьора. — За всеки случай — обърна се към Гамаш.

— Честно казано, не мога да си представя как кутията с пица ще влезе в каютата — каза Гамаш, след като си свали очилата за четене и остави менюто настрана. — Освен това малко се притеснявам, че ако се наядем с пица, самите ние няма да можем да влезем.

Когато храната им дойде, разбраха, че рибата е треска.

— Днешен улов — поясни младият сервитьор. — Картофите също са пресни.

Посочи към прозореца, а през него се виждаше огромният кораб, с който бяха пристигнали. Явно „пресни“ бе разтегливо понятие.

— Много ли хора идват с кораба? — попита Гамаш и разряза хрупкавата коричка на панираното рибно филе.

— Намират се. Повечето просто искат да се поразтъпчат. Като вас.

— Има ли такива, които остават? — пое Жан Ги щафетата на разпита, докато Гамаш се хранеше.

— Тук ли? Не — разсмя се младежът. — Идват ловци за седмица и нещо, но по-късно през годината. Мяркат се и рибари. Но никой друг не живее тук. Освен нас.

Изглежда, този факт не го тревожеше. Дори видимо се чувстваше доволен.

— Търсим един наш приятел — рече Гамаш. Сега бе негов ред да говори, а на Бовоар — да хапне. — Вероятно е пътувал е Loup de Меr преди няколко месеца. Висок, англоговорещ.

Показа на сервитьора снимката на Питър.

— Съжалявам, не го познавам — поклати глава младежът, след като разгледа и върна снимката.