Дългият път към дома [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: СофтПРЕС
- ISBN: 9786191515158
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:
— И въпреки това пилотът го позна на нея — каза Мирна. — Не знам как успя. По-голямата част от лицето му е скрита в облак дим.
Освен онова орлово око, помисли си Гамаш. Не беше око на художник, а хитро, преценяващо око. Като на майка му.
Нещо в разговора с пилота не даваше мира на Гамаш. Може би Мирна го бе налучкала. Струваше му се странно, че момчето, което призна, че смята пътниците си за товар, успя да разпознае Питър на онази стара снимка в годишника.
От друга страна пък, бе разпознал и Клара. Възможно бе младежът да има набито око и да е физиономист.
— Мисля, че ако някой го разпознае — рече Клара и вдигна по-скорошната снимка на Питър, — това ще е служител, който го е виждал да се разхожда по палубата всеки ден. А не капитанът или началникът на пристанището.
— Правилно — съгласи се Гамаш.
И Клара наистина се оказа права. Стюардът, който настани жените в капитанската каюта, не реагира на снимката, за разлика от придружителя на мъжете.
— Нае си единична каюта — каза мъжът. — Странеше от хората.
— Как така си го спомняте? — попита Жан Ги, докато вървяха след стюарда по мрачния и тесен коридор. Това тук нямаше нищо общо с „Куин Мери“.
— Наблюдавах го.
— Защо? — попита Бовоар.
— Боях се, че може да скочи зад борда.
При тези думи мъжете спряха насред коридора.
— Какво искате да кажете? — попита Гамаш.
— Случвало се е — обясни стюардът. Беше дребен и пъргав младеж с тежък испански акцент. — Особено с някои по-мълчаливи хора. Той беше от мълчаливите. Стоеше настрана от останалите.
Продължиха да вървят по коридора, а после, за тяхна изненада, слязоха по стълбите две нива по-надолу.
— Повечето пътници се вълнуват, когато потеглим. Говорят си. Опознават се. Няма какво друго да се прави тук, затова започват да се събират и да общуват. Вашият човек обаче не търсеше компания. Беше по-различен.
— Мислите ли, че е имал намерение да скочи? — попита Гамаш.
— А, не. Нищо му нямаше. Просто беше различен.
Същата дума отново и отново. Питър Мороу, който цял живот бе полагал старание да се впише, в крайна сметка се бе оказал различен.
— На кое пристанище слезе? — поинтересува се Жан Ги.
— Не си спомням.
Стигнаха до адмиралската каюта. Стюардът отвори вратата и застина с протегната длан.
Бовоар не му обърна внимание, но Гамаш му даде двайсетачка.
— Patron, двайсетачка? Вие сериозно ли? — полугласно попита Жан Ги.
— А според теб кой ще раздава местата в спасителната лодка?
— Ахааа.
— Аха, я — рече Гамаш.
Влязоха. Почти. Тримата мъже едва успяваха да се вмъкнат изправени, а как щяха да легнат, въобще не беше ясно.
— Това ли е адмиралската каюта? Сигурно е станала някаква грешка — възропта Шартран, докато се опитваше да се обърне, без да се блъсне в някой от другите двама мъже.
— Вероятно е имало метеж — рече Бовоар.
Гамаш вдигна вежди. Това тук наистина приличаше на карцер. И вонеше като клозет. Явно се намираха в търбуха на кораба.
Loup de Меr се наклони и отплава от кея.
— Вon voyage — каза стюардът и затвори вратата.
През покрития с тиня люк мъжете видяха как сушата се отдалечава.
Мирна затвори крановете и разбърка водата с ръка, за да се увери, че е с подходяща температура. Ароматът на лавандула от пяната за вана изпълни облицованата с махагоново дърво баня.
Наоколо горяха свещи, а стюардът им бе донесъл две чаши силно капучино и кошничка с топли кроасани и конфитюри.
Арман се бе обадил, за да съобщи, че техният стюард със сигурност е разпознал Питър. Клара почувства облекчение и си каза, че най-сетне може да се отпусне.
Отчупи връхчето на един от хрупкавите кроасани и се облегна на дивана в каютата.
Вече пътуваха.
През вратата на банята в другия край на помещението Клара виждаше как Мирна потъва все по-дълбоко в бакърената вана, а пяната се разлива на планини и долини от мехурчета по тялото й.
— Виждам, че твоят кораб най-после пристигна — отбеляза Клара, докато приятелката й си тананикаше „Какво ще правим с пияния моряк“.
— Родена съм за мореплавател — рече тъмнокожата жена.
Мирна си вземаше вана, а Клара отпи глътка капучино и се загледа през големия прозорец към гъстата стара гора и заливите, които се отдалечаваха, докато Loup de Меr се носеше на изток.
Жан Ги и Арман се облегнаха на парапета на Loup de Меr. Корабът пореше речната повърхност, а двамата мъже се взираха във водата, почти хипнотизирани от ритмичното полюшване. Носът на кораба се издигаше и спускаше, разбиваше вълните и хвърляше леки пръски в лицата им.