Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Престолонаследничката вдигна глава.
— Ами Чаросплетниците? Те какво представляват?
Ксхианг Ксхи сякаш бе започнал да избледнява и неусетно се разтваряше в мъглата.
(( Те не са като вас. Техните способности идват от техните Маски. От Арикарат ))
— Но ако Арикарат е създал Различните, тогава защо вещерите ги избиват? — намръщи се Лусия. Не искаше да повярва в това, което беше чула, и търсеше несъответствия в логиката на духа.
Ала Ксхианг Ксхи беше неумолим.
(( За да гарантират успешното си възкачване на трона, им бе необходимо да не допуснат съществуването на хора като теб и Сестрите. В крайна сметка се провалиха. След време ще престанат да убиват Различните и ще започнат да ги развъждат селективно ))
— Откъде знаеш това? — извика Лусия.
(( Това е единственият логичен курс на действие )) отвърна духът и тя нямаше какво да каже. Не можеше да спори с подобно създание, което бе по-древно от документираната история; създание, което зашеметяваше интелекта й до такава степен, че й костваха неимоверни усилия да смели дори откъслечните залъци информация, които Ксхианг Ксхи й подхвърляше. Не смееше да мисли колко много неща не й беше казал, колко много неща просто лежаха отвъд способностите й да ги възприеме. Навярно, каза си тя, ако ги знаеше, щеше да бъде скръбна и печална като него. Може би невежеството бе за предпочитане. Колко дребни и нищожни в крайна сметка бяха хората!
Престолонаследничката се изправи на крака, разчорлена и изнемощяла, и отново се взря в поклащащия се във въздуха силует на Ксхианг Ксхи.
— Моля те — рече тя, — помогни ни. Помогни ни да предотвратим всичко това.
Тя усети как прастарият дух я наблюдава изпитателно в мрачната си, хладна пещера.
(( Ще ти помогна )) рече. После, след пауза, проточила се сякаш часове, добави: (( Ала помощта ми си има цена ))
Вече се здрачаваше, когато Лусия най-накрая излезе от тунела.
Отначало никой не я забеляза. Всички бяха погълнати от скръбта и умората и седяха на полянката под нетрепващия взор на огромния звяр, приклекнал на билото на хълма. Повечето спяха, защото присъствието на великия дух държеше кошмарите на разстояние.
Кайку се събуди, когато Тсата я докосна по рамото. Тя отвори очи и го погледна. Преди няколко часа тя бе положила глава на бедрото му и бе заспала, докато хлипаше тихо. Сестрата се надигна, отметна косата си зад ухото и проследи посоката на погледа му.
Щом зърна Лусия, Кайку мигом скочи на крака и се втурна към престолонаследничката. Сестрата я прегърна силно, ала думите, с които щеше да изрази облекчението си, така и не бяха изречени. Девойката остана вдървена като статуя; ръцете й висяха отпуснато покрай тялото й. Кайку отстъпи назад, загледана учудено в лицето й.
— Лусия?
Тримата войници се изправиха на краката си и се приближиха колебливо към тях, сякаш се страхуваха от нещо. Асара също се изправи, но остана на известно разстояние.
— Всичко свърши — каза Лусия, а погледът й срещна за миг този на Кайку. Гласът й беше равен и безизразен. — Имаме гарантиран безопасен изход от гората. Звярът ще ни пази.
— Лусия? — рече отново Сестрата с въпросителен тон. Опита се да се усмихне, ала не можа. — Лусия, какво стана?
— Духовете ще ни помогнат, когато му дойде времето — заяви ядно девойката. — Нали това искаше?
Преди Кайку да успее да каже нещо, престолонаследничката се обърна към групата.
— Трябва да се върнем в Арака Джо. Не искам да остана на това място и миг повече.
Тонът й преряза всички евентуални въпроси, а и Лусия не даде възможност на никого да я попита за каквото и да било. Тя се отдалечи от Кайку, оставяйки я объркана и наранена, и закрачи към дърветата. Лишени от възможността да сторят нещо друго, оцелелите й придружители я последваха един по един, докато нощта спускаше черния си воал над гората Ксу.
Двадесета глава
Великият град Аксками тънеше в собственото си зловоние.
Изпаренията от конструкциите на Чаросплетниците притискаха с отровната си тежест столицата — те бяха много по-плътни и тежки от обикновения дим. Задушливият им покров бе разклащан от лекия бриз, но никой вятър не бе в състояние да го отмести от града. От него непрекъснато се стелеше мъгла, която бе обгърнала всички улици на величествения някога град. Освен това около Аксками неизменно се забелязваха и облаци — нещо доста необичайно за сезона на зимата, когато по принцип небесата бяха чисти, — и от време на време от тях се изливаше кафеникав дъжд, който вонеше на развалени яйца.
Императорският квартал бе като бледа сянка на предишното си величие. Градините бяха занемарени и обрасли с плевели, а водата във фонтаните бе мътна и застояла. Дърветата бяха останали без листа и гниеха бавно сред мръсните алеи и рушащите се алпинеуми. От самите къщи, където навремето живееха благородниците и аристократичните фамилии на Империята, сега бяха останали само стените. Лишени от скъпите си декорации, сега те служеха за приют на бездомните тълпи и дори дворовете им гъмжаха от спящи скитници.