Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
Тя се вдигна от стола, в който се бе свила пред огъня и почти стъпи върху Бруно, който също се изправи да посрещне господаря си.
— Нямам апетит — каза тя стреснато. Чувствата й я обхванаха отново, след като го видя.
— Не трябва да се безпокоиш за Доминик. Тя не работи вече при нас. Имаме магазин на улица „Роял“, който е свободен в момента. Тя реши да отвори салон за фризиране на перуки с малкото капитал, който й осигурих — обясни той. — Всичките й вещи бяха пренесени в къщата на майка й на улица „Сент Ан“. Доминик често ще идва тук през свободното си време.
Той спря по средата на стаята, усещайки, че нещо не е наред. Проницателните му очи търсеха бледото й лице, опитвайки се да установят източника на болката.
— Тя няма да те плаши повече, малката ми.
— Наистина ли? Бих искала да имам твоята увереност — отвърна тя, като тона й изразяваше недоверие.
— Какво те потиска? — попита Люсиен със спокоен глас, който изразяваше загриженост и топлота.
— Ела с мен, искам да ти покажа нещо! — каза тя, вземайки тръстикова лампа със запалена в нея свещ.
— Води ме, скъпа — съгласи се той, отваряйки й вратата.
Като шумолеше с полата си, тя го поведе надолу по стълбите, вдигнала високо лампата. Главното фоайе беше полутъмно, осветено само от една-единствена свещ, поставена върху масата, за да разпръсква мрака.
Карес го чувстваше плътно след себе си, силното му, мъжко излъчване я успокояваше. Опита се да не мисли колко би искала да изпита чувството за сигурност в прегръдките му. Толкова много неща не й беше казал за миналото си, за преплетените съдби на Доминик, на майка и, на Жак и Габриел. Какво ли още е пропуснал да сподели?
— Ето! — извика тя през рамо, като прекрачи прага. — Обясни ми това! — Държеше лампата високо вдигната над масата.
— Какво, скъпа, какво трябва да ти обясня? — нежно попита той.
— Тя беше тук, поставката за перуки, картите, чашата с шампанско. Всичко това беше тук, на тази маса.
Карес се задъхваше, въртеше се наоколо и претърсваше ъглите на стаята. Нямаше нищо. Дори свещите от свещниците до портрета на Габриел бяха изчезнали.
— Ти видя ли тези предмети? — попита Люсиен, а през погледа му премина тревожна сянка.
— Да. Всички те бяха тук преди няколко часа — каза тя със смръщени вежди.
— Може би си сънувала, когато си задрямала на стола до огъня. Ти беше подложена на голямо напрежение. Понякога сънищата изглеждат съвсем истински каза нежно той и обгърна раменете й с ръка.
— Ти не ми вярваш — прошепна тя с отчаяние в огромните сиви очи.
— Мисля, че и двамата сме изморени. Ще се качим ли горе? — каза меко той с окуражителни нотки в гласа. Взе лампата от треперещата й ръка и я поведе към спалнята, обвил ръка около кръста й.
Карес се остави да я води, понеже я обхвана странна тревога и отчаяние. Дали е било сън? Не, тя беше сигурна в това, което видя в салона. Някой е махнал всичко, без да оставя следи, но кой би могъл да бъде, след като Доминик вече не беше икономка?
Люсиен затвори вратата след тях и постави лампата на масичката до леглото. След това се обърна към Карес и я привлече в сигурното убежище на прегръдката си. Той нежно галеше отпуснатата на рамото му глава и гърба й, стараейки се да я успокой и да й покаже, че кошмарите на нощта са заключени извън спалнята им.
— Малка моя, почини се. Нищо няма да ти се случи — шепнеше той, целувайки косите и копринените й бузи.
Заведе я до леглото, издърпа покривката и нежно свали дрехите от изтощеното й тяло, като че късаше листенца от роза. Пръстите му махнаха фибите от прическата й, позволявайки на сребристорусата й коса да се спусне над раменете й.
Тя стоеше като преуморено дете, без да се съпротивлява, оставяйки се да я разсъблече, понеже знаеше, че няма сили. Беше победена. Тя видя перуката, сигурна бе в това, освен ако не полудяваше. Но веднъж Соланж бе казала, че мъжете от семейство Сент Амант са прокълнати да се женят за луди жени.
— Лягай под завивките, скъпа, преди да си настинала.
Той я намести под копринените чаршафи и тежкия юрган, издърпвайки ги нежно до брадичката й.
Карес гледаше как той се съблича на слабата светлина на лампата. Погледът й беше измъчен. Как бе възможно да го желае толкова силно, като не знаеше дали не идва от леглото на Доминик?
— Не гледай така тъжно, малка моя! Тази болка в хубавите ти очи реже сърцето ми като нож — прошепна той, като се мушна под завивките и я притегли в обятията си. — Казах ти веднъж, че няма нищо, срещу което да не можем да се изправим заедно и да го победим.
— Да — промълви тя, положила глава върху гърдите му.
— Не знам какво си чула за моето минало, какви противни истории ти е разказвала Соланж, която ще бъде твърде щастлива, ако се разделим. Но, вярвай ми, когато ти казвам, че никога не съм обичал, когото и да е повече от теб. Повярвай ми, любима моя, сърце мое, душа моя.