Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— По-добре без лъжи, Женевиев. Нека по-добре спечелим своето щастие с цената на малко риск.
— Да, скъпи. Ние ще успеем. Но защо тъй приятно ухаеш днес, скъпи? — рече Женевиев и зарови лице на гърдите му.
— О, забравих — рече Морис. — Тази сутрин купих букет за теб. Но като те видях така скръбна, забравих да ти го дам…
Подаде й букета, който все още държеше в ръце. Женевиев вдъхна аромата на цветята с онова наслаждение, което всички нервни натури изпитват от благоуханието. По някое време очите й се напълниха със сълзи.
— Какво ти е? — попита Морис.
— Горката Елоиз! — прошепна Женевиев.
— Ах — рече и Морис и въздъхна. — Но нека сега мислим за себе си, скъпа. Да оставим мъртвите, от която и да са партия. Нека те спят спокойно в гробниците, където ги е заровила тяхната преданост. Аз тръгвам!
— Не се бави — рече Женевиев.
— След половин час съм тук — каза Морис.
— Ами ако не завариш Лорен у дома?
— Нищо, слугата му ме познава.
— Добре, скъпи.
— А ти, любов моя, приготви всичко за път, както ти казах. И гледай да се ограничиш само с най-необходимото. Трябва да внимаваме някой да не усети, че бягаме от страната.
— Бъди спокоен — рече Женевиев. Момъкът направи още една крачка към вратата.
— Морис! — извика му Женевиев.
Той се обърна. Тя протягаше към него ръце.
— Довиждане! Довиждане, моя любов и… мое търпение.
— Търпение… — усмихна се Морис. — Търпение! След половин час съм тук!
Женевиев остана сама и започна да стяга багажа.
Работеше трескаво. Чувстваше се някак двойно виновна. Струваше й се, че напусне ли веднъж Франция, намери ли се в друга държава, ще усеща по-малко тежестта на своето престъпление. А за това престъпление по-виновна беше самата съдба, отколкото тя.
Надяваше се, че в уединение, в самота малко по малко ще забрави, че някога на света за нея е съществувал друг мъж освен Морис.
В Англия те ще си купят някоя къщичка на брега на морето, далеч от всеки поглед. Ще сменят имената си, ще заживеят под едно име.
Ще си наемат двама слуги, които въобще няма да знаят нищо за тяхното минало.
И двамата, за щастие, знаеха английски език.
Нито той, нито пък тя оставяха нещо свидно във Франция, освен самата Франция, която би трябвало да им бъде майка. Майка, която все още им бе мила, въпреки че се отнасяше с тях като мащеха.
Мислейки за всички тези неща, Женевиев не преставаше да работи.
Тя с удоволствие подбираше измежду всичко наоколо главно нещата, които се харесваха на Морис: дрехата, която най-добре се пристягаше на кръста му, вратовръзката, която най-добре му стоеше, книгите, които най-често прелистваше.
Беше направила избора си. Тъй като куфарите все още не бяха донесени от слугата, тя слагаше всичко на купища в средата на стаята.
Неочаквано чу ключ да се превърта в бравата.
„Хубаво — каза си тя. — Сцевола е. Но Морис не спомена ли нещо, че го е отпратил?“
Вратите на салона се отвориха. Официозът се раздвижи в другата стая.
Женевиев държеше в ръката си свитък ноти и търсеше канап, за да го върже.
— Сцевола! — извика Женевиев.
От съседното помещение се чуха стъпки.
— Сцевола! — повтори Женевиев. — Ела за малко, моля ти се!
— Ето ме! — рече един глас. Женевиев се обърна и нададе силен писък.
— Ти?! — ахна тя.
— Да, аз съм — отвърна Димер.
Женевиев се беше покачила на стол, за да потърси канап в един от високите шкафове. Тя усети, че й се завива свят, протегна ръце и се строполи на пода.
Димер я взе на ръце и я сложи на един от диваните.
— Какво ти е? — рече той. — Какво ти е, мила моя? Какво има? Моето присъствие тук ли те уплаши толкова много?
— Ох, Божичко, ще умра! — изхлипа Женевиев и закри лицето си с шепи, за да не гледа мъжа си.
— Да не би да си помислила, че съм мъртъв — попита Димер, — и сега да смяташ, че това е духът ми?
Женевиев се огледа смаяно и като видя портрета на Морис, пропълзя по дивана и коленичи на пода, сякаш с това коленичене молеше помощ от нарисувания му образ.
Женевиев отлично разбираше какво значи мълчанието на мъжа й.
— Да, мило дете — продължи кожарят, — аз съм! Ти може да си си мислела, че съм избягал далеч. Но не, аз останах в Париж. На следния ден след бягството си от къщата се върнах и на мястото й открих една хубава купчинка пепел. Попитах за теб. Никой нищо не можа да ми каже. Никой не те е видял! Тръгнах да те търся. Много препатих, докато те открия. Право да си кажа, никак не очаквах да те открия тук. Но имах известни подозрения и доказателство за това е фактът, че сега съм тук. Но да оставим настрана тези неща и да гледаме главното — че се намерихме най-сетне… в дома на Морис. Нещастната тя, кой знае колко ти е било мъчно, че такава добра роялистка като тебе е принудена да живее толкова време под един покрив с един фанатизиран републиканец…