Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
— Не разбирам. Да не би да искате да кажете, че неговият командир има нещо общо с всичко това?
— Само човек, който има подходящите връзки, би могъл да промени първоначалната рецепта. Изведнъж ми просветна, че Еди май повече се страхува от спомените на Гейб, отколкото е заинтересуван да го върне в отряда.
— О, боже мой! — каза Хелън, ужасена, че началникът на Гейбриъл, комуто той служеше лоялно и от когото се възхищаваше, е посмял да се намеси в лечението на съпруга й.
— Не осъзнавах, че насочвам Гейбриъл в неправилната посока — продължи доктор Териен, явно разстроен от своята роля в тази измама. — През цялото време настоявах, че страховете му са илюзорни, но може и да не са. Просто не разбирам защо Еди ще иска да потисне спомените на Гейб, освен ако не е извършил нещо нередно и не желае съпругът ти да си го спомни.
— Гейб отиде да се види с командира си тази сутрин — призна Хелън.
Цялото й тяло отмаля. Отвън се чу тътен на гръмотевица.
— Съжалявам за моята роля във всичко това — каза лекарят.
— Всичко е наред — увери го Хелън. — Даже съм ви много благодарна, че ми казахте.
Тя остави слушалката и полегна, усещаше се направо като парализирана. Ако Лъвит целенасочено се беше опитал да блокира спомените на Гейб, не беше ли възможно той да е човекът, който се опитваше да го убие? Не, разбира се, че не. Флотските командири не бяха безжалостни убийци със скрити помисли.
Без съмнение се налагаше да предупреди Гейб, че Лъвит евентуално е замесен. Тя седна в леглото и набра номера на отдел „Специални операции“, но никой не отговори. Къде бе изчезнал дежурният персонал? Все трябваше да има някой там.
Отказа се да звъни повече и отиде да потърси Вини, който бе заел мястото на Уести и охраняваше къщата.
В неделя сутрин Себастиан обикновено отиваше на църква и после се наслаждаваше на късна закуска в „Подвижни дюни“. Сега би трябвало да е облечен с най-хубавия си костюм, един от трите, които имаше от години и педантично поддържаше.
Тази сутрин обаче той не беше облечен за църква. Всъщност почти не беше облечен, седеше по боксерки във всекидневната и гледаше повторението на „Островът на Гилигън“. Дори не си беше направил труда да си приготви прясно кафе.
Това не бе добър знак.
Но защо да си хаби енергията да взема душ, да се бръсне и да се облича, когато в живота му нямаше друг човек, който да оцени резултатите от усилията му? Лийла му бе отказала. Между тях всичко беше свършено.
Затвори очи и се остави на мъката да го завладее. Скоро щеше да състави някакъв план, да измисли нещо, което със сигурност щеше да накара Лийла да промени решението си. Но за момента щеше да се въргаля в калта на самосъжалението. Неговите хора никога не го бяха виждали такъв. Тюленът Себастиан не се поддаваше на емоциите си. Но човекът Себастиан нямаше избор. Той беше латиноамериканец в края на краищата. А един латиноамериканец можеше направо да оглупее от любов.
О, но каква жена само! Като си помислеше за Лийла, за това прекрасно и сложно създание, и сърцето го заболяваше от копнеж по нея. Той беше роден, за да я закриля, да й бъде верен, да бъде баща на детето, за което тя копнееше.
Въпреки това тя не бе успяла да разбере колко дълбока е неговата преданост. Може би той трябваше да се изрази по-ясно и категорично.
Телефонът иззвъня пронизително и го стресна. Като си помисли, че може да се обажда Лийла или пък някой от отряда, Себастиан направо се хвърли към него.
— Леон.
Колебание от другата страна на линията.
— Обажда се Хана Гиъри. Може ли да говоря с лейтенант Рено?
Разочарованието го накара да отговори лаконично:
— Няма го.
Настъпи многозначително мълчание, мрачно мълчание.
— Можете ли да ми кажете къде е?
Себастиан погледна часовника, който никога не сваляше от китката си.
— Тази сутрин имаше уговорена среща с командира на „Специални операции“.
— Командир Лъвит?
Долавяйки нотки на страх в гласа й, той мигновено изправи гръб и настоятелно попита:
— Какво има?
— Кой сте вие? — контрира тя.
— Помощник-капитан Леон. Работя с лейтенант Рено.
Тя сякаш размишляваше дали да му се довери или не, после уклончиво отвърна:
— Струва ми се, че не е добра идея той да отива сам при командира си.
— Защо не? Там ще бъдат и старшият помощник-капитан, и други хора от персонала. Защо не ми кажете за какво става дума?
Поверителният тон му помогна да постигне желания резултат, обикновено така ставаше.
— Много добре — предаде се жената. — Нали познавахте моя партньор, който беше убит, Ърнест Форестър?
— Да.
— Той разследваше именно Лъвит.