Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Откъм страната на езерото до пътя се появи малка бензиностанция и Екщайн реши да опита. Зърна телефонен кабел, издигащ се от покрива на бензиностанцията към близкия стълб. Освен това на отворената врата имаше бяла табела, която с червени букви рекламираше крайпътно кафене. Можеше да измие „коня“ си, да напълни стържещия вече стомах и да се надява да успокои тревогите си.
Той паркира джипа доста надалеч от двете стари бензинови колонки, загаси двигателя и спусна крака върху омазнената от нафта пръст. Остана така за миг, като разтриваше дългите розови белези около дясното си коляно. Бяха минали повече от пет години, откакто откосът на един „Скорпион–68“ едва не го беше осакатил на шосето от Мюнхен към летището. Сега вече се беше възстановил напълно и дори си позволи на два пъти да играе мач с местните жители. Но винаги, когато останеше неподвижно прекалено дълго, коляното отново започваше да го боли. Той се изправи, преглътна стона си, свали шапката и избърса потта от челото с предницата на тениската. След това отново постави шапката на главата си. Взе от джипа чантата с фотоапаратите и раницата си и тръгна към сградата.
Когато влезе от яркото слънце в нежния полумрак на кафенето, Екщайн внезапно се почувства като сляп. Чуваше тихото бръмчене на електрически вентилатор и звуците на дългата дървена свирка, с която пастирите успокояват стадата си. Сравнително хладното помещение веднага го освежи. Той свали слънчевите очила и ги пусна да висят на черния шнур около врата му.
Вътре имаше само четири дървени маси, две отдясно и две отляво, край които бяха поставени сгъваеми метални столове с ръждясали крака. На една от стените до прозорец с метални решетки беше залепена избеляла снимка на големия нилски водопад. Ярките слънчеви лъчи, прекъснати от решетките, хвърляха върху циментовия под светлина като в затворническа килия. До задната стена имаше нещо като тезгях на бар, зад който се подаваха главата и раменете на малко момче. Купчина къдрава коса покриваше тъмната му глава. То беше облечено в синя риза със следи от засъхнала пот и свиреше на дървената флейта. Момчето погледна Екщайн, усмихна му се с очи, но довърши мелодията си дисциплинирано като на репетиция за концерт.
Екщайн приближи бара. Нямаше касов апарат, а само дървено чекмедже, разделено за различните по стойност банкноти. Малък вентилатор се въртеше бавно в единия край на бара, а до него не се виждаше телефон, но това не го притесни.
— Здрасти, приятел — весело каза Екщайн. Вече доста добре се оправяше на амарски, който е преобладаващия диалект на етиопските евреи. Но тъй като другите граждани използват различни племенни езици, в повечето градове човек можеше да се оправи и на развален английски.
— Здрасти, гуспудине — ухили се момчето. — Бинзин ли тряба?
— Май първо ще хапна нещо.
— Искаш ли уат? — Местната манджа представляваше яхния от леща, грах и боб с много подправки, някое яйце и парченца тайнствен вид месо, ако имаш късмет. Всъщност на Екщайн много му се ядеше хумус, пиеше му се студена бира „Макаби“, но тук това си беше чиста фантазия.
— Става — отговори той. Момчето остави дългата свирка върху тезгяха и се вмъкна през вратата в „кухнята“, която май беше само покрито с тента пространство в задната част на сградата.
Екщайн отиде до най-близката маса и остави раницата и чантата с фотоапаратите на пода. Върна се към тезгяха.
— Приятелче — извика към вратата.
Момчето се появи, като бършеше ръце с памучен парцал.
— Да, гуспудине?
— Случайно да имаш телефон?
Момчето бръкна под тезгяха и постави пред Екщайн един древен европейски апарат с такава гордост, сякаш е показало златната корона на самия цар Соломон.
— Страхотно — възкликна Екщайн, макар съществуването на стария апарат все още да не доказваше нищо. Етиопците често се хвалят с уреди, които всъщност не работят. Той бръкна в джоба на шортите си и измъкна шепа етиопски банкноти заедно с американски долари. Момчето махна с ръка.
— Плащаш после — каза той.
— Ще се обадя за тяхна сметка — обясни му Екщайн. Това беше стандартна процедура, защото търсеният номер и сумата ще се появят само в сметката на получателя. — Но въпреки това искам да платя за ползването.
Момчето му се намръщи и поклати глава.
— Другата страна плаща — опита да му обясни Екщайн и махна с ръка надалеч. — Но аз искам да платя на теб. — Всъщност не искаше да го прекъсват по време на разговора. Той подреди банкнотите като ветрило карти за игра. — Хайде, избери си карта.