Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Шокиращо високи, ако правилно съм ги разбрал.
— Правилно си разбрал.
Екщайн пое дълбоко дъх.
— Създават проблеми.
— Да. Така е.
— Има един въпрос.
— Питай.
— Астрономическият феномен пряко ли е свързан с останалите промени във времето?
— Да — каза Бени.
— Тогава ако има лунно затъмнение, може ли да не видим Венера?
След толкова години работа заедно, можеха да импровизират и все пак да разбират намеците си. „Луната“ беше очевидна. Венера можеше да е само Рут.
— Може изобщо да не видим повече тази планета — трепна гласът на Бени.
Ейтан замълча, опитвайки да си представи дълбочината на мъката на своя приятел.
— Разбирам — каза той. — Точно от това се страхувах.
— Страх — изплю с презрение думата Бени. — Има по-точен израз.
„Ужас“ — веднага помисли Ейтан.
— Амиии — накрая заговори той. — Аз излизам в отпуска…
— Чакай — прекъсна го Бени, но Екщайн не му позволи да продължи.
— Напускам столицата довечера. — Тонът на Ейтан даваше да се разбере, че решението му е окончателно.
— Имаш работа — възрази Бени, но тонът му не беше убедителен, а надеждата твърде голяма, за да се противопостави твърдо.
— Тя може да почака. След двадесет и четири часа ще бъда там, където Рик срещна Илза за последен път.
Дори Баум да не е разбрал веднага, че Ейтан има предвид Казабланка, Арт Розели беше стар фен на Богарт и сигурно бързо ще се досети.
Бени не каза нищо и Ейтан се зачуди дали старият му приятел не се е отчаял напълно. Дали страхът не го е осакатил дотолкова, че да не се реши да хване бика за рогата за пореден път. Когато най-после Баум заговори, този път на немски, Ейтан не пропусна да усети задавената му благодарност.
— Шефът ни ще те разжалва в сержант — предупреди с шепот Бени.
— Е, всеки чин си има своите привилегии — отвърна Ейтан.
Той остави слушалката върху вилката, вдигна раницата си и чантата с фотоапаратите и тръгна към джипа.
14.
Бетесда, Мериленд
— Просто ми го дай, Баум.
Гласът на Бюканън беше като бавно стъргане с нокти по суха черна дъска. Произнасяше думите протяжно и злобно, сякаш свири на нарочно разстроена цигулка.
— Дай ми го веднага. Всичко каквото имаш. Така ще избегнем неприятните формалности.
Бюканън не можеше да вика тук и това определено му пречеше. „Интервюто“ се провеждаше в самостоятелна стая на интензивното отделение в кардиологичния блок на Националния военноморски медицински център и макар правата на специален агент от ФБР да му бяха осигурили достъп, той добре разбираше ограниченията. Всички служители в Бетесда бяха от персонала на американската флота и морската пехота. Униформените доктори, медицински работници и санитари, които служеха тук, гледаха на огромната сграда като на поредния морски съд, на борда на който работят. НВМЦ дори се „командваше“ от контраадмирал. Тъй като беше бивш морски пехотинец, Бюканън познаваше морското право и се опитваше да се държи като цивилен, принуден да се качи на борда.
— Разполагаш с всичко, което имам и аз — излъга Бени Баум. Някога в Лайпциг цяла седмица го бяха разпитвали агенти на Щази и сега той изпитваше тайно желание да се подиграе със заплахите на Бюканън. Но саркастичният хумор, с който обикновено посрещаше подобни заплахи, го беше напуснал.
Той лежеше върху голямо регулируемо легло и се бореше с желанието да навлече дрехите си и да избяга от болницата. Да избяга на летището, някъде, където и да било на изток, към Рут. Гледаше към червените и бели ивици, които съединяваха кремавите стени и чистия таван, поставил отпусната длан върху голите си гърди. От системата към китката му капеше глюкоза, а електродите на електрокардиографа бяха все така прилепени към кожата му, макар вече да не беше свързан с апарата.
Под одеялото лявата ръка на Бени стискаше смачкания на топка лист от бележник, върху който беше кодирал съобщението си за Екщайн. Сега му се искаше да го беше унищожил, но след обаждането на Екщайн в три часа през нощта и толкова безсънни часове, бе задрямал веднага.
Внезапното пристигане на Бюканън с целия си цирк в часа за закуска и яростното му изпълнение бяха изненадали Бени. Книгата на Хемингуей лежеше на видно място върху нощното шкафче, но потта на дланта му скоро щеше да превърне съобщението в неразгадаем, смачкан парцал.
— Глупости — изсумтя Бюканън. Той стана от червения пластмасов стол при краката на Бени, бръкна с големите си длани в джобовете на панталона си и пристъпи към широкия прозорец. Внезапно шумно разтвори венецианските щори и загледа навън, като че очаквайки някакво просветление. Стаята си остана все така мрачна, тъй като дъждовната утрин не успя да прогони здрача.