Третата ръка на Бога

Екщайн беше в страната вече почти два месеца като командир на специална оперативна група, със задача да спасят една такава общност от етиопски евреи, известни под името фалаши. Операцията му едва не пропадна поради многобройни препятствия, но днес тези тревоги бяха забравени и той бързаше поради спешното съобщение, което беше получил в Асмара.

Всяка нощ точно в дванадесет независимо от умората или неудобното място Екщайн търсеше най-високата точка в околността. На последния етаж на някой порутен хан или на върха на хълм той изваждаше своето мъничко радио „Панасоник“, увиваше жицата на антената около клона на дърво или метална тръба на чешма, поставяше си слушалката и слушаше предаването на световните новини по Би Би Си. Около пет минути той наистина слушаше новините, за да може да оправдае ексцентричния си навик с цитиране на основните заглавия. Но точно четири минути и петдесет секунди след полунощ, той натискаше бутона за предварително настроената честота и слушаше още цели пет минути, защото това беше единствената му връзка с истинската му същност.

Повечето нощи той просто гледаше в тъмнината и чуваше само пукането на статичните изпразвания, докато дъвчеше парче местен сладкиш или отпиваше от почти безалкохолната бира. След това прибираше малкото си обикновено радио и продължаваше да си върши работата.

Но в дванадесет и пет снощи, докато клечеше върху тъмния балкон на пансиона, той внезапно се изправи и слушалката едва не изскочи от ухото му. Гласът беше много слаб. Като шепот на пясък в нощта. Но бавният и внимателно произнасящ думите американски глас без съмнение говореше точно на него.

— Бавария, говори Арт Модиляни. Искай гола земя на две-девет-нула, две-седем-шест, две-четири-едно-четири. Повтарям…

Екщайн бръкна в джоба на шортите си за бележник и молив, записа името и цифрите, които на пръв поглед го объркаха. Съобщението беше повторено още два пъти, докато той със затворени очи се опитваше да хване всеки звук от думите, заглушавани от планинския вятър и пукането в слушалките. После настъпи тишина, но той изчака до края на петте минути, макар да не очакваше да чуе съобщението отново.

Бавария.

Явно беше за него, защото бе използвал този псевдоним през един дълъг и труден период от кариерата си. Но само няколко избрани хора от обкръжението му го знаеха, а този басов американски глас, прекъсван от пукането на вълните, преминаващи през стратосферата, не приличаше на никой от тях.

Арт Модиляни.

Човекът се беше представил така, като че очаква Екщайн да го познае. Но доколкото си спомняше, никога не е срещал подобен странен псевдоним. Освен да го е чувал като наименование на изложба в музей, но там думите биха били подредени по-правилно.