Третата ръка на Бога

Макар да беше офицер от израелската армия, Екщайн почти не приличаше на колегите си от другите поделения: не носеше лъснати кафяви боти, маслиненозелена куртка с пагони или кокетно кривната червена барета, които да напомнят за онези носталгични дни във военновъздушните сили, преди да постъпи в Специалния отдел на АМАН. Сега косата му спокойно можеше да бъде наречена „мръсно“ руса, напрашена от изминатия из планините път и достатъчно дълга, за да бъде хваната на опашка, стегната с черен ластик на тила. Ръкавите на сивата му тениска бяха отрязани до раменете, а избелелите червени букви върху гърдите — прерязани по средата с нож, за проветрение. Затова инициалите на Нюйоркския университет се бяха превърнали в „НУ“, случайно съвпадение с израза за нетърпелива подкана на иврит. Крачолите на кафеникавите шорти с огромни джобове свършваха по средата на бедрата му, а бежовите платнени боти бяха избрани много внимателно заради френския им етикет. Бейзболна шапка с надпис на отбора на нюйоркските „Янки“, тъмни очила с черни рамки и синята, непромокаема чанта за фотоапарати, която подскачаше върху седалката на реното, довършваха външния вид, създаден заради „легендата“.

Но макар и без униформа, както всичките си колеги, Екщайн продължаваше да се смята войник. Терминът „агент“ рядко се използваше от професионалистите на АМАН, и то предимно по отношение на цивилните им колеги. Защото с тази дума се наричат също и други професионалисти с по-съмнителна репутация — мениджъри на артисти, продавачи на недвижими имоти или застраховки.

Екщайн караше бавно по единствената улица на Гондар, намиращ се малко на север от Тана и представляващ столица на провинцията. Групата едноетажни сгради от избелели дъски оформяха „града“, малко по-голям от „Шук Хапишпишим“, битпазара на Тел Авив. Животни и пешеходци изпълваха улицата, а Екщайн намали ход, за да пропълзи бавно между дървена каруца, дърпана от магаре, и двама старци, които крачеха величествено из прахта, като се подпираха на чепатите си тояги.

Когато стигна южните покрайнини на града и увеличи скоростта, той хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Реши, че в Гондар не го е последвала никаква друга кола и никой не го е причакал по самотния път, пресичащ високите плата от кафява пръст и зелени храсти, които толкова приличат на Северен Негев. Едно малко момче с гола глава му махна с ръка и го дари с приятната усмивка, така обичайна за тези далечни потомци на цар Соломон и Савската царица, владетелката на древна Етиопия. На Екщайн жителите на тази земя с жесток климат му изглеждаха невероятно красиви с тъжните им очи, отразяващи тежка съдба. Но мисълта, която го тревожеше сега, когато отвърна на поздрава на детето, беше, че собственото му бяло лице и колата са станали доста познати в района. Чудеше се дали местните духовни пастири не са му присвоили вече някое тайно име, защото, ако е така, значи дните му като оперативен работник тук са преброени.