Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
По полегатия склон, издигащ се към пътя, едно овчарче водеше две магарета, натоварени със сухи клони. Върху един камък го чакаше възрастна двойка. Мъжът беше наметнат с избеляло парче плат, а жената държеше над главата си чадър, направен от суха трева.
Когато Ейтан отмина, разбра, че родителите се усмихват на сина си — веселото лице на детето отразяваше тяхната гордост, докато то се катереше нагоре с животните. Сърцето му се сви от мъка, защото докато следеше пътя, видя черните къдрици на Симона, блясъка на сините й очи и трапчинките върху бузите на сина си под купчината руса коса, толкова подобна на неговата собствена. Орен вече наближаваше четвъртата си година и Ейтан беше благодарен, че повечето му задачи напоследък не са го отвеждали далеч от Йерусалим, нито пък са траяли дълго. Чувствата към жена му винаги са били много силни, дори и когато са се карали. Но преди раждането на Орен Ейтан никога не беше си представял, че може да има толкова голяма привързаност, такава обич, която да не се помрачава дори и от собствените му мрачни настроения, случайните бели на сина му или хилядите километри разстояния и седмиците, без да го види.
Много често си представяше Симона сама в леглото им в Талпиот Мизра в Йерусалим, обляна от лунните лъчи. И ежедневно пред очите му беше Орен, който излиза весело от детската си градина с раничка с формата на Мики Маус, подскачаща върху слабичките му рамене. Ейтан знаеше, че макар Симона да изпълва останалия без бащата апартамент с удобства и радост, понякога момчето застава пред чернобялата снимка на Ейтан, намираща се върху масичката в хола, и пита със сладкото си звънливо гласче:
— Кога ще си дойде тати?
Но всички войници, ако искат да оживеят, трябва да могат да потискат подобни чувства. Ако не можеш, значи ти е време да се оттеглиш. Честотата, с която Екщайн мислеше за семейството си, и очите, едва сдържащи сълзите, го караха да започне да преосмисля бъдещето си. След още две години щеше да навърти пълни двадесет години в израелската армия. Много от офицерите тогава се пенсионират и понеже са на четиридесет години, и още сравнително млади, устройват отново своя живот и кариера. Освен това опасната оперативна разузнавателна дейност е доброволна и човек просто може да поиска да бъде изтеглен да „пилотира бюро“, както иронично описваше канцеларските си сражения Бени Баум. Но Екщайн се познаваше добре и знаеше, че онази кръв, която някога го накара да постъпи като доброволец в парашутните десантни войски, а после в „Куинс Командо“ на „Специални операции“, винаги ще тече във вените му. Ще трябва да напусне изобщо армията, защото иначе винаги ще се опитва да си заложи главата някъде.
Друг фактор, който му тежеше на душата, беше, че самият Бени Баум е на път да се пенсионира. И всъщност това, че ги бяха разделили един от друг, дотолкова промени правилата на играта, та ентусиазмът на Ейтан се стопи. Не беше загубил вяра в мисията си, но необходимостта да изпълнява задачи без „по-добрата си половина“ го поставяше пред сериозни изпитания. Струваше му се, че съдбата ги е свързала с Бени Баум да бъдат като едно цяло и макар никой от двамата да не беше събрал кураж да го признае пред другия, Ейтан можеше да се закълне, че Бени изпитва същото.
Бени Баум никога няма да признае, че има нужда от определен човек, но караниците му с „Личен състав“, задето постоянно съставя група от едни и същи хора, винаги със заместник Ейтан, бяха достатъчно доказателство. Екщайн и Баум бяха двете половини на един мозък, който просто функционираше непълноценно, когато бяха разделени. Взаимоотношенията им бяха нещо повече отколкото между баща и син, свързани с успешен семеен бизнес. Бяха наистина много близки, а сега на твърде голямо разстояние един от друг. Затова Ейтан толкова бързаше по шосето към Баир Дар.
След още половин час бързо каране, което изстиска и последните му сили, той въздъхна с облекчение и намали. Приближаваше покрайнините на най-бързо растящия град на Етиопия. Вече виждаше паяжината от електрически жици, кръстосващи се над покривите на ниските сгради, текстилната фабрика, която привличаше селскостопанските работници, изморени от битката си със земята. Погледна часовника си, доволен, че има още достатъчно време. Но човек не може да разчита на телефонните връзки и затова той щеше да се обади от първия апарат, който намери. Ако не успее, ще продължи към летището, с надеждата да попадне на по-редовно поддържана линия.