Любов извън закона
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов извън закона». Краткое содержание книги:
— Ще се измъкнем — добави отново Джони.
— Иска ми се да не бях такава спънка, която само те бави.
Той внезапно млъкна, обхвана лицето и с широките си длани, така че да срещне погледа й, и каза толкова тихо, че можеше да бъде чут само от такова близко разстояние:
— Не го споменавай никога повече. Дори не го мисли.
Джони беше свикнал да поема отговорност, да изпълнява дълга си, да се изправя срещу опасни, трудно преодолими предизвикателства, а сега трябваше да се грижи за тези два живота, които бяха за него много по-ценни от всичките му земни притежания. Дълбокият му глас се бе превърнал в шепот:
— Утре вечер ще видим морския бряг.
Очите й се изпълниха със сълзи.
— И детето ни ще се роди в Холандия.
Младият мъж кимна.
— Имаш думата ми.
След като се нахраниха добре от припасите си, те заспаха върху леглото от папрат, покрито с наметало. Каменните стени се бяха затоплили от огъня, тихият шум, издаван от дъвчещите овес коне, действаше успокоително. Самотата донесе мир и покой, благодарение на които тревогите на Елизабет поутихнаха. Силното тяло Джони, топлещо гърба й, й даваше сигурност. Тя спа спокойно, сякаш не бяха бегълци, преследвани от закона.
Сутринта изведоха конете. Снегът бе започнал да се топи от слънчевите лъчи и на места се показваше трева. След това се заеха да попълнят запасите си от дърва. Елизабет помагаше, много по-оптимистично настроена сега, когато слънцето грееше.
„За колко ли време могат да се изминат двайсет мили на кон“ — питаше се тя, вече не с такова отчаяние. Несъмнено двама души, скрити в тъмната мантия на нощта, могат да минат незабелязано край патрулите. Съмняваше се, че войниците ще стоят най-съвестно по цяла нощ навън. Пък и Джони й беше казал, че ще се движат през частни владения.
Вглъбена в мислите си, тя не обръщаше нужното внимание на неравния терен и внезапно се подхлъзна. Изпищя уплашено и се строполи тежко по гръб, а дърветата, които носеше, се изсипаха отгоре й.
Само след миг Джони вече беше до нея. Захвърли настрана товара си, коленичи в снега и започна да я опипва, за да провери дали няма нещо счупено. След като се увери, че всичко е наред, той я вдигна на ръце и я занесе в овчарската колиба. Положи я на леглото от папрат и я загърна с наметката.
— Повече няма да помагаш — отсече твърдо той. — Това е заповед.
— Да, сър — отвърна слабо тя, все още не успяла да нормализира дишането си след падането. А като видя притеснения му поглед, Елизабет не посмя да му каже за спазмите, които бе започнала да усеща в областта на корема. Последица от рязкото и силно раздрусване на тялото, опитваше се да се успокои тя.
Спазмите обаче продължаваха и след около час тя вече не можеше да ги скрие, защото постепенно към тя започнаха да се прибавят и все по-засилващи се болки. Елизабет потрепера, обхваната от поредната конвулсия. Малко по-късно, когато Джони се върна от потока, за да й донесе вода, тя прошепна нервно:
— Мисля, че започвам да раждам.
Той видимо пребледня под тъмния си загар.
— Много е рано…
„Никое бебе не може да оцелее, ако се роди на седем месеца — помисли си ужасено той.“
— Може би болките ще спрат.
„Трябва да спрат, непременно трябва да спрат“ — молеше се наум младата жена, защото знаеше, че в противен случай ще загуби детето си.
Джони само кимна, неспособен да говори. Тук силата и волята му не можеха да помогнат, не можеше да я облекчи с нищо. Дори не можеше да отиде да потърси помощ; нямаше как да остави Елизабет сама в това положение.
— Виж дали кървя… не съм сигурна.
„Не“ — искаше му се да отвърне, защото ако наистина кървеше… нямаше никаква надежда за детето. Но и не можеше да й откаже, макар и да му се искаше да е знае истината, така че Джони бавно повдигна зелената наметка, внимателно отметна фината вълнена материя на долната й риза и погледна. Сърцето му щеше се пръсне.
Огънят осветяваше съвсем слабо помещението.
— Струва ми се, че не — отговори той, напрягайки се различи нещо в полумрака, почувствал, че задачата е по силите му.
— Вземи кърпичката ми — предложи Елизабет и издърпа бялата памучна материя от деколтето си. — Ако няма кръв… — В гласа и се прокрадна надежда.
Джони взе кърпичката, постави я между бедрата й и я задържа няколко секунди там. След това я вдигна, затаил дъх и хвърли бърз поглед, желаещ колкото е възможно по-бързо да разбере и да приключи с неприятните новини. После я погледна отново. Тогава се усмихна и поднесе белия правоъгълник от фина холандска материя към лицето на жена си, за да може и тя да я види.