Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Да станеш негова жена — отговори Ягодкин, — защото съм сигурен, че ще бъдеш щастлива с него.
— Тате, отговори ми на още един въпрос. Да не би да искаш той да ти помогне с неговите милиони да увеличиш кредита си! Затова ли ме принуждаваш да се омъжа?
Ягодкин се засмя.
— Наивно дете, ти мислиш, че когато бащата кара детето си да се жени, той го прави заради някакъв свой интерес? Право да ти кажа, имам желание с милионите на бъдещия си зет да започна едно голямо предприятие, на което цял свят ще се чуди.
— Не разчитай тогава на милионите на барона — каза Клариса сърдито, — тъй като никога няма да бъда негова.
Ягодкин остана като вкаменен.
— И ми го казваш с такъв тон, като че отдавна си била готова с отговора? Какво значи това, Клариса?
— Аз обичам друг — каза тя и падна на колене пред баща си. Ягодкин се поогледа, като че се страхуваше да не би някой да ги подслушва.
— Успокой се, детето ми. Това, което говорим, никой не трябва да го знае. Значи ти обичаш някой друг? Тогава добре. Аз не съм от ония бащи, които насилват дъщерите си и ги принуждават да се женят за човека, когото не обичат, само защото той е от техния кръг.
— Той стои над всички тези хора около нас; превъзхожда ги и с тяло, и с дух, но е беден.
— Беден е значи. Така си и помислих. В Петербург ли живее?
— Той е немец, живееше тук доскоро — каза момичето. — Името му е Конрад Фелзингер, бил е учител в сиропиталището.
— Значи беден немски учител — каза той. — Затова ли се трудих толкова и разчитах толкова на тебе? За да ми стане зет един немски учител?! Благодаря ти за сюрприза, който си ми приготвила, но с времето ще видиш, че нищо не ще излезе от тази женитба.
— Да, татко, тя е невъзможна. Ала не защото аз ще престана да го любя, а защото той не ме люби.
Ягодкин посърна.
— Шегуваш ли се с мене, Клариса, или аз започвам да полудявам? Ти обичаш един беден учител, който не ти подхожда. Значи се унижаваш, защото натрапваш любовта си на човек, който не е достоен и обувката ти да целуне!
— Ако искаш да остана с теб — каза тя и очите й необикновено заблестяха, — не говори така за Конрад Фелзингер. Аз го обичам, признавам, защото с добротата, вдъхновението и гениалния си дух той ме е завладял напълно. С мама често посещавахме сиропиталището, където се запознах с Конрад, и в него видях човека, когото цял живот ще обичам. След това аз сама ходех в сиропиталището и колкото по-често ходех там, толкова повече ми ставаше ясно, че той не ме обича. Един ден ми показа на писалищната си маса портрета на една девойка и рече:
— Често пъти, любезна госпожице, хората се оплакват, че на малко хора в този свят могат да се доверят. Тази, която е на портрета, ме върна отново към хората, защото е добра и ми е вярна.
Тогава разбрах, че никой друг не може да ме люби, нито аз ще любя друг.
— Глупости! Ще се жертвуваш за човек, който не те обича! Клариса, досега бях с тебе добър, не ме заставяй да бъда по-строг от обикновено. От моята строгост всички треперят — аз зная да заповядвам.
— Не се страхувам от строгостта ти — каза Клариса, — защото реших, че ако провидението не ме събере с този човек, ще отида в манастир и никой няма да знае, че някога е съществувала Клариса Ягодкина.
Като вцепенен стоеше милионерът и замаяно гледаше дъщеря си.
— Значи това ще бъде накрая — тихо каза той. — Всички мои планове и надежди ще се свършат с манастир. Това няма да го бъде, чуваш ли, Клариса! Знай, че баща ти минава през трупове и стъпква всичко под краката си, когато иска да постигне нещо. Помисли върху това.
И той си отиде разгневен.
Клариса гледаше след него и по лицето й нямаше и следа от някакъв страх.
— Ще видим, татко — каза тя тихо, — дали и ти, който имаш навик да направляваш с немилостивата си и желязна ръка хората, ще успееш да изкорениш от сърцето любовта на дъщеря си, любов, която за нея е всичко в света, най-скъпото богатство в живота.
Сред гостите в залата настъпи разочарование. Ягодкин се беше замислил, министърът стана нетърпелив. Баронът отдавна мълчеше, а Клариса след разговора с баща си се оттегли в своята стая. Балът свърши много по-скоро, отколкото се надяваха, и гостите започнаха един по един да се разотиват.
Когато барон Бронт се канеше да прекрачи последното стъпало, един глас неочаквано му извика:
— Барон Хуго!
Чул истинското си име, той остана като гръмнат. Полека се обърна и се заклати като пиян напред.
Зад него стоеше Феодора Бояновска и му се усмихваше. Тя тържествуваше.
— Само за минутка, господин бароне — каза тя, забелязвайки, че той ускори крачка.
— Какво желаете, госпожо?
Феодора сложи бялата си ръка на рамото му.