Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Какви ли върхове трябва да достигна, за да заслужа одобрението на Тунтун, а и на мнозина от останалите безкрайно взискателни елфи? Боя се, че те всички очакват от мен силата на фоморийски великан, бързината на уплашен елен, бдителността на земна катерица и хладнокръвието и мъдростта на дълголетната им раса. Кой човек би могъл да се издигне толкова нависоко?
Гласът на Елбраян заглъхна, задавен сякаш от напора на силните чувства, после отново се извиси:
— Ала ти, ти си успял, чичо Мейдър. От всичко, което съм чувал за теб, от искреното възхищение, което съзирам в очите на Тунтун всеки път, щом някой спомене името ти, разбирам, че ти не си ги разочаровал, че си оправдал доверието им. Ами аз? Какво ли ще си кажат за мен след двадесет години, кратък летен ден в очите на елфите? Ами светът, неизвестният, широк свят, който много скоро ще позная?
Ужасяващи образи, повечето от тях на други човеци, пробягаха пред очите на Елбраян.
— Страхувам се, чичо Мейдър — призна той. — Страхувам се, макар и сам да не знам от какво — от присъдата на елфите, от опасностите на дивите земи или от обществото на хората! През последната четвърт от живота си нито веднъж не съм срещал човешко същество! И все пак — продължи Елбраян, а гласът му отново стихна, — и все пак, най-много се плаша от промяната у себе си — вече не гледам на света като останалите си събратя, ала никога няма да го видя и така, както го виждат елфите. Обичам Каер’алфар и цялата долина, но въпреки това знам, че мястото ми не е тук. Чувствам го със сърцето си, ала това не намалява страха, че там, сред своите събратя по раса, никога вече няма да се почувствам у дома си. Събратя по раса и събратя по дух невинаги са едно и също — реши младежът, — така че кой всъщност съм аз? Нито елф, нито човек, завинаги обречен да бъда нещо по средата и затова да не принадлежа никъде!
Образът в огледалото все така не помръдваше, ала Елбраян съвсем осезателно усещаше съчувствието му, съпричастността, която се излъчваше от него. Знаеше, че не е сам.
— Аз съм Елбраян Пазителя! — заяви той, но този път, вместо да превие раменете му, званието го изпълни с непозната досега гордост.
Внезапно младият мъж усети, че е облян в студена пот, едва тогава забеляза и че в стаята цари абсолютен мрак.
— Чичо Мейдър? — повика той, ала духът вече го нямаше, не се виждаше и самото огледало.
Когато Елбраян изпълзя навън, Джуравиел го очакваше край корените на дъба. Елфът сякаш се канеше да попита нещо, ала вместо да проговори, дълго се взира в лицето на ученика си и като че откри отговора там. Без да си кажат нищо, двамата поеха обратно към Каер’алфар.
Глава 21
Винаги на пост, винаги нащрек
Погледът на Джил се зарея над внушителните скали, към тъмните води на Мирианския океан — огромни, черни вълни, които тръгваха издалеч, надигаха се бавно и с все сила се разбиваха в канарите, на повече от шейсет метра под краката й. Монотонният им ритъм неизменно изпълваше минути, часове, дни, месеци, години. Изпълваше навярно и вечността. Ако се върнеше тук след хиляда години, помисли си младата жена, вълните пак щяха да си бъдат същите, пак щяха да се надигат в далечината и да се разбиват в същите високи скали.
Джил погледна през рамо към Пирет Тюлм, малката крепост, която сега наричаше свой дом. Да, след хиляда години скалите и морето все още щяха да си бъдат тук, ала не и крепостта с едничката си ниска кула — времето щеше да си каже думата, предавайки я на свирепите ветрове и бурите, които редовно се извиваха в Залива на подковата.
Джил например, живееше тук едва от четири месеца, а вече бе станала свидетел на цяла дузина подобни бури, включително и онези три стихии, връхлетели ги една след друга в рамките само на една седмица и оставили нея и четиридесетимата й другари, всички членове на елитните войски, известни като Брегова стража, мокри до кости и навъсени.
Да, точно така, помисли си младата жена, това беше точната дума — навъсени, досущ като живота й досега.
Не можеше да каже, че не е получила своя шанс, златната възможност, за която мнозина (и със сигурност почти всички жени от патриархалния Хонс-де-Беер) мечтаеха, но никога не бяха имали. Джил затвори очи и остави песента на океана да я отнесе надалеч, на един друг бряг, където вълните бяха по-нежни — Палмарис, единствения дом, който помнеше. Как ли я караха Гревис и Петибуа? Ами Грейди? Дали злополучният завършек на брака й с Конър Билдебург беше пресякъл веднъж завинаги опитите му да се издигне в обществото?