Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Младата жена се разсмя с глас — искрено се надяваше да е така, тогава от връзката й с Конър щеше да излезе поне едно хубаво нещо. От „първобрачната й нощ“ бяха изминали почти две години, а споменът и болката от нея още бяха живи.
Джил отново погледна назад, после вдигна очи нагоре и забеляза, че много от звездите бяха изчезнали. Миг по-късно започна да ръми и тя неволно поклати глава — въпреки че неведнъж го беше виждала, продължаваше да се изненадва от това колко бързо можеха да се съберат облаци и да завали в Пирет Тюлм.
Досущ като „дъждът“, появил се в живота й — първо в далечното гранично селце при пристигането на гоблините, а после в Палмарис. Макар почти да не помнеше първия случай, младата жена знаеше, че след него животът й постепенно бе започнал да се оправя и да става дори приятен. А после, само за миг, всичко отново рухна, всичко й беше грубо отнето.
Нима можеше да мечтае за нещо по-хубаво от сватбата си в Палмарис? Беше се омъжила в Сейнт Прешъс, според мнозина — най-красивата църква в цяла Корона. Венчавката бе ръководена лично от Добриньон Калислас, абат на Сейнт Прешъс и затова — трети по ранг в Абеликанската църква! Коя млада жена не би се разтреперила от възторг само при мисълта за подобен ден? А и нощта след това, прекарана не къде да е, а в имението на барон Билдебург!
При спомена за онази вечер, Джил усети как я полазват ледени тръпки — огромната стая, ужасяващата промяна у Конър и погледа му, почти животински в началото, а после, когато тя го изгори — дори още по-страшен. Изражението му бе омекнало само за малко, когато на другата сутрин двамата отидоха при абат Добриньон. Разбира се, тъй като не беше консумиран, бракът им бе разтрогнат начаса.
Нищо работа за абат Добриньон.
Само че това не решаваше въпроса с нейното престъпление. В град като Палмарис нападението над един благородник (и то такова, че замалко не обезобрази завинаги красивия, млад мъж) водеше след себе си изключително сериозни последици, толкова сериозни, че Конър имаше пълното право да поиска смъртно наказание за Джил. Но дори и да не се стигнеше чак дотам, все пак оставаше съвсем реалната опасност абат Добриньон да я превърне в негова слугиня до края на живота й.
Благородникът обаче беше проявил милост, а и абат Добриньон бе известен като добросърдечен и снизходителен човек…
— Чух за случката с тримата негодяи на покрива на кръчмата — топло й се беше усмихнал той — и смятам, че заложби като твоите не бива да бъдат прахосвани в слугуване по масите. За щастие, знам точно подходящото място за подобни умения и хъс, място, където такъв необуздан гняв може да бъде вкаран в русло и да бъде полезен за всички.
Ето как Джил бе изпратена в служба на краля на Хонс-де-Беер, като пехотинец в Кралската войска. Този миг се бе запечатал съвсем ясно в съзнанието й — прекрасно помнеше как се бе обърнала назад, докато слушаше съчувствените думи на абата, и бе потърсила погледите на двамата си осиновители. По лицата им нямаше гняв, нямаше дори най-бегла следа от недоволство, въпреки че безразсъдната постъпка на дъщеря им най-вероятно нямаше да остане без последици и за тях. Не, в очите на Гревис и Петибуа се четеше единствено дълбока тъга. Петибуа имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне, когато абатът произнесе решението си, което завинаги щеше да й отнеме скъпото й момиче. Нерадостна беше тази вечер в „Задругата“, вечерта, когато Джил си взе сбогом.
Едва-що напуснала Палмарис, младата жена осъзна колко мъдро бе постъпил абат Добриньон. В армията тя наистина се бе почувствала (поне в началото) съвсем на място. Започна като обикновен пехотинец, пешак, както ги наричаха, ала много скоро се издигна в йерархията, намирайки място сред по-елитните кавалеристи. Истински врагове войската всъщност нямаше — в Хонс-де-Беер от дълги години цареше мир, по-дълго, отколкото който и да било помнеше, но по време на тренировките Джил отприщваше демоните от потъналото си в забрава минало и те бяха повече от достатъчни, за да я накарат да се бие със свирепост, която изуми по-висшите офицери. Всеки, който се изправеше срещу нея, биваше победен (при това нерядко по доста болезнен начин) и много скоро вече никой, жена или мъж, не искаше да тренира с нея. Лошата слава й бе създала немалко врагове и именно тя бе причината младата жена непрекъснато да бъде местена от крепост на крепост, изпълнявайки най-различни задължения — от граничен караул до кавалерийски патрул.
Като цяло, годината беше възскучна — крепостните караули служеха повече като украшение, отколкото като охрана — най-тежкият инцидент, който бе преживяла през това време, беше грозната свада между двама братя, при която единият бе отхапал ухото на другия.