Пробуждането на демона

Стражите наброяваха общо четиридесет човека, като само седем от тях бяха жени. На Джил, чието единствено преживяване с мъж беше завършило толкова катастрофално, това съотношение никак не се нравеше. Поклащайки отвратено глава, тя продължи да обикаля по протежение на ниската стена, както правеше всяка нощ.

Малко по-късно насреща й със залитане се зададе мършав, четирийсетинагодишен мъж. Наричаше се Гофлау и беше прекарал повече от половината от жалкия си живот като войник, включително и дванадесет години в редиците на Бреговата стража, препращан от едно самотно укрепление на друго.

Дълбока въздишка, израз на примирението й със заобикалящата я действителност, се откъсна от гърдите на младата жена. Не беше притеснена — Гофлау беше толкова пиян, че щеше да е истинско чудо, ако успееше да се добере до нея, без да се изтърси от стената право в белналия се на почти три метра под тях двор. Колкото и да бе невероятно обаче, въпреки че на всяка крачка се блъскаше в каменните блокове, войникът все пак се приближи.

— А, малката ми Джили — изломоти той. — Пак обикаляш под дъжда, а?

Джил тръсна глава и извърна поглед.

— Що не влезеш вътре и не се посгрееш малко? — предложи Гофлау. — Ама каква буря само, а? Е ’айде, де, върви. Аз ще застъпя вместо теб.

Само че Джил не беше толкова наивна. Ако приемеше на пръв поглед примамливото предложение и се прибереше, Гофлау несъмнено щеше да я последва само минути по-късно, оставяйки стената напълно незащитена. Дори още по-лошо, появата му тук, в мрака и студения дъжд, спокойно можеше да означава, че вътре й готвят нещо. Дългата, ниска постройка, в която се помещаваше поделението, не беше голяма — имаше едва три общи стаи, всяка от които беше заобиколена от дузина малки помещения, в които едва се побираха по два нара и две шкафчета. По-голямата част от сградата се намираше под земята — три еднакви етажа, които отвън изглеждаха като един. Слезеше ли там долу, подмамена от пияния си другар, Джил най-вероятно щеше да се окаже хваната натясно.

— Сама ще си довърша смяната, благодаря — любезно отвърна тя и се накани да продължи обиколката си.

— И от какво точно ни пазиш? — неочаквано остро попита Гофлау.

Младата жена рязко се обърна, присвила заплашително сините си очи. Прекрасно разбираше колко невероятно бе някой враг (или който и да било изобщо) да се опита да се доближи до крепостта или да навлезе в Залива на Корона оттук, ала не това беше важно в случая, не и според нея. Даже нашествия да се случваха веднъж на петстотин години, елитната Брегова стража трябваше да е готова да ги посрещне!

— Връщай се на пиршеството — рече тя през стиснати зъби. — Аз предпочитам да запазя честта на униформата, която нося.

Гофлау изсумтя и обърса мазната си ръка в червения мундир:

— Ще те видя след няколко месеца — изсмя се той. — Само постой тук година, две, пък пак ще си говорим…