Диамантената колесница

— Как стана пожарът?

— Ще избяга! — изръмжа оня вместо отговор. — Да минем напряко през „Звездата“!

Беглецът действително вече се бе скрил зад ъгъла.

— Влиза! При мен! С поклони! — ревеше Локстън, нахълтвайки през задния вход на кръчмата „Звезда“. — И изведнъж яйцето! В бюрото! И пушеци, пламък!

— Какво яйце пък сега? — викаше и Фандорин.

— Не знам! Но пламък изригна! И гърбом през стъклото! Проклета маймуна!

Въпросът с маймуната се изясни, но Фандорин така и не разбра какво беше това огнено яйце. Преследвачите в галоп прекосиха полутъмния салон, изскочиха на слънчевия „Банд“. Сламената шапка се движеше на двайсетина крачки пред тях. Лавирайки с потресаваща ловкост сред минувачите, „маймуната“ се откъсваше от преследвачите.

— Това е той! — ахна Ераст Петрович, като се вгледа в кльощавия дребен силует. — Той е, сигурен съм!

Пред едно обменно бюро стоеше полицай с карабина на свивката на лакътя. Локстън му кресна:

— Какво си се опулил? Дръж го!

Полицаят стартира толкова рязко, че изпревари и своя началник, и вицеконсула, но и той не успя да настигне престъпника.

Беглецът сви от булеварда в тиха уличка, на един скок мина мостчето над канала. Тук под шарените маркизи на кафе „Паризиен“ бе насядало отбраното йокохамско общество. От една маса рязко се надигна длъгнестата фигура на Ланселот Туигс.

— Какво става, господа?

Локстън само махна с ръка и докторът се втурна след членовете на следствената група с вик:

— Ама какво става? Кого гоните?

Беглецът се бе откъснал вече на петдесетина крачки и дистанцията през цялото време се увеличаваше. Без да се обръща, той препускаше по отсрещния бряг на канала.

— Ще избяга! — изстена сержантът. — Там е туземният град, истински лабиринт! — измъкна револвера от кобура, но не стреля, разстоянието беше доста голямо за колта му. — Дай! — началникът на полицията изтръгна карабината от констебъла, вдигна я към рамо, плъзна цевта след пъргавия бегач и стреля.

Сламената шапка отлетя на една страна, собственикът й на друга. Той се просна, претърколи се няколко пъти и остана на земята с разперени ръце.

В кафето хората наскачаха с развълнувани викове.

— Това е. Уф! — Локстън отри потта с ръкав. — Джентълмени, вие сте свидетели, ако не бях стрелял, престъпникът щеше да избяга.

— Отличен изстрел — похвали го Туигс с тон на познавач.

Пресякоха канала, без да бързат: отпред победителят сержант с димящата карабина, след него Фандорин и докторът, отзад констебълът, а на разстояние от тях — любопитната публика.

— Ако сте го убили, попадаме в задънена улица — угрижено отбеляза Ераст Петрович. — И отпечатъците ги няма вече.

Американецът сви рамене:

— А за какво са ни, след като разполагаме с човека, който ги е наслагал? Пък и аз се целех в гърба. Може още да е жив.