Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Тогава какво беше това, което…? Плесента. Липсата й.
Навсякъде около нея под краката й се простираше бялата плесен; почти нямаше непокрит камък. И от двете страни стените бяха в същото положение. Плесента постепенно се издигаше нагоре към тавана. Вероятно един ден цялата стая щеше да е покрита с нея.
И все пак на далечната стена нямаше нито едно петънце плесен. Камъните бяха чисти, линиите им — ярко очертани, сякаш строителите си бяха тръгнали същия този следобед.
Кити се обърна към другите.
— Ей…
— Точно така! Още едно бутане и това е, момчета! — Господин Пенифедър буквално подскачаше. — Вече виждам единия ъгъл! Още едно отместване и ние ще сме първите видели стария Гладстон откакто са набутали костите му тук!
Никой не чу Кити; никой не й обърна ни най-малко внимание.
Тя отново се обърна към далечната стена. Изобщо нямаше плесен… В това нямаше смисъл. Може би тези чисти каменни блокове бяха направени от друг вид камък?
Кити пристъпи напред да докосне блокчетата; при това движение обувката й се закачи на неравния под и тя падна напред. Вдигна ръце да се подпре на стената — и падна право през нея.
Секунда по-късно се стовари тежко на плочите на пода, удряйки китките и колената си. Фенерът отскочи от протегнатата й ръка и издрънча край нея.
Кити извъртя очи от болка. Коляното й пулсираше болезнено и всичките й пръсти тръпнеха от съприкосновението при падането. Но тя беше най-вече объркана. Как се беше случило? Бе сигурна, че е паднала върху стената и все пак явно беше преминала през нея, сякаш я нямаше.
Зад себе си чу страховито стържене, последвано от ужасен трясък, няколко триумфални възгласа и някъде сред тях един болезнен вик. Чу и гласа на господин Пенифедър.
— Браво, момчетата ми! Браво! Стига си хленчил, Стенли — не си толкова зле. Съберете се наоколо — нека го погледнем!
Бяха го направили. Тя трябваше да види това. Сковано и с болка Кити се изправи на четири крака и се пресегна за фенера. Изправи се и в този миг светлината от фенера освети малко от мястото, където се намираше.
Без да иска, въпреки времето, прекарано в акции, въпреки измъкванията на косъм, клопките, демоните и смъртта на приятелите й, шокът от това, което видя, я накара да се задъха и разтрепери като детето, което бе на онзи железен мост преди толкова много години. Пулсът й блъскаше в ушите, главата й се завъртя. Тя чу дълъг, висок, пронизителен вой, който кънтеше из цялата камера и подскочи, преди да осъзнае, че идва от собствената й уста.
Зад нея, пламенните викове изведнъж спряха. Дочу се гласът на Ан.
— Какво беше това? Къде е Кити?
Кити все още зяпаше право напред.
— Тук съм — прошепна тя.
— Кити!
— Къде си?
— По дяволите това момиче — да не се е качила нагоре по стълбите? Никълъс, върви и погледни.
— Кити!
— Тук съм! В далечния край. Не ме ли виждате? — Не можеше да повиши глас; усещаше гърлото си стегнато. — Тук съм. Не съм сама…
Истинският край на залата не бе много по-далеч от илюзорния, през който беше паднала, може би само на около три метра от мястото, където стоеше. Бялата плесен не бе обърнала внимание на фалшивата бариера и бе преминала през нея: бе покрила стените, пода и всичко по него и светеше с болезнено сияние на студената светлина на фенера й. Но въпреки плътното си покритие, тя не можеше да скрие обектите, които лежаха подредени в редица между стените; видът им беше прекалено ясен. Бяха шест на брой, един до друг, обърнати с лице към Кити, с крака към задната стена на залата, костеливите им глави почиваха върху гърдите. Заради херметизацията на криптата плътта им не се бе разложила напълно; вместо това тя се бе свила около скелетите, така че челюстите им бяха изтеглени надолу от стягащата се кожа, оформяйки постоянните изражения на необуздан ужас. Самата кожа бе почерняла като вкаменелост или като обработена кожа. Очите им се бяха стопили напълно. И шестимата бяха облечени странно, в старомодни костюми; на люшкащите се крака имаше тежки ботуши. Ребрата на единия се подаваха изпод ризата. Косата им бе останала точно както е била в живота; спускаше се от ужасните глави като водорасли. Кити забеляза, че единият все още имаше красиви кестеняви къдрици.
Другарите й все още викаха името й; глупостта им я изуми.
— Тук съм! — С внезапно усилие тя се откъсна от вцепенението на шока, обърна се и извика в залата. И Ник, и Ан бяха наблизо; при звука на гласа й, главите им се завъртяха, но очите им останаха празни и безизразни, преминавайки през Кити, сякаш я нямаше. Кити изстена отчаяно и пристъпи към тях; при движението усети слабо съскане по тялото си.