Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Жозефин отвори пакета предпазливо. Може би съдържа кройка за рокля, сътворена от Ортанс? Брошура за поразиите от захарта в английските училища, дело на Шърли? Снимки на подскачащи катерички, направени от Гари?
В пакета имаше книга. Пиесата „Деветима ергени“ от Саша Гитри. Рядко издание, подвързия от телешка кожа, цвят череша. Тя отвори книгата. На първата страница с фин издължен почерк с черно мастило пишеше: „Можеш да накараш да сведе очи човек, който те обича - не и човек, който те желае. Обичам те и те желая. Филип.“
Тя притисна книгата до гърдите си и лицето й разцъфна. Той я обича! Обича я!
Целуна подвързията. Притвори очи. Беше дала обет пред звездите. .. Щеше да стане кармелитка и да изчезне зад железните огради на вековно безмълвие.
Сервитьорката беше с бели маратонки, черна минипола, бяла тениска и малка престилка, завързана на кръста. Прелиташе из кафенето, беше вдигнала на тила русата си коса, въртеше се около масите, плъзгаше се, грациозно слаломираше между клиентите и сякаш имаше два чифта уши, защото приемаше поръчките, които й подвикваха отвсякъде едновременно, и четири ръце, за да носи чиниите, без да ги разлива. Беше по обяд и всички бързаха. От задния джоб на миниполата надничаше бележник с прикрепена към него химикалка. По устните й блуждаеше лека усмивка, сякаш, докато обслужваше клиентите, мислите й витаеха другаде. За какво ли си мисли, че изглежда толкова щастлива, почуди се господин Сандоз и прегледа менюто. Щеше да си поръча ястието на деня: наденица с пюре. Рядко се срещат хора, които се усмихват мълчаливо. Все едно крият някаква тайна. Дали всички си имат по някоя тайна, която ги прави щастливи или нещастни? Дали искам да узная тайната на това момиче? Да, със сигурност...
- А за вас какво да бъде?- осведоми се девойката, свела бледо-сивите си очи към него.
- Ястието на деня и чаша чешмяна вода.
- Не желаете ли вино?
Той поклати глава. Не искаше вино. Алкохолът го беше натикал в блатото. Заради него беше изгубил работата си на инженер, жена си, сина си. Скоро беше подновил връзката със сина си. Никога повече нямаше да близне капка алкохол. Всяка сутрин си казваше твърдо: ще издържа до вечерта, и всяка вечер си лягаше с думите: още един спечелен ден. От десет години не пиеше, но знаеше, че желанието да посегне към чашата не го беше напуснало. Почти го усещаше в себе си като граблива изкуствена ръка.
- Валери! - се чу глас от бара. - Две кафета и сметката за шеста!
Русото момиче потвърди и поръча на свой ред: порция наденич-
ка, една!
Значи се казва Валери. Засмяната Валери, любезна към всеки, тя е най-много на двайсет. Валери, която се навежда над двама мъже, които приключват обеда си. Единият беше хубавец, сякаш слязъл от страниците за бизнес на вестник „Фигаро“, другият приличаше на обезумяло водно конче. Въртеше се на стола, потръпваше, примигваше често-често като заслепен от нещо. Държеше приборите между тънките си дълги пръсти, които приличаха на остриетата на ножица, и сковано се навеждаше над чинията си. Беше слаб, кожата на лицето му беше като прозрачна лепенка, през която прозираха вените, и щом свиеше лакът, ръката му сякаш щеше да се счупи.
Какъв странен екземпляр, помисли господин Сандоз. Членестоного. Мрачно излъчване, направо злокобно. Говореше тихо на красивия си събеседник и изглеждаше недоволен. Тези двамата също имаха някаква тайна, приличаха на съзаклятници, очевидно се разбираха без думи.
- Забравихте да ми донесете кафето! - подсети елегантният господин Валери, която се връщаше с наденицата с пюре и водата за господин Сандоз.
- Минутка! Идвам! - отговори тя, сложи чинията пред господин
Сандоз, хвана в последния миг чашата с кафето, преди да се катурне и разлее.
Господин Сандоз я дари с усмивка, впечатлен от рефлекса й.
- Страхотна сте! - поздрави я той.
- Това е да си вещ в занаята - отговори момичето и погледна към господина, който нервничеше за кафето си.
- Направо съм смаян!
- Ех, всички да бяха като вас! Щото някои са страхотни досадници! Ако ме виждате накъде поглеждам! - девойката блесна с бе-лоснежна усмивка.
- Винаги ли сте толкова весела? - господин Сандоз не откъсваше очи от нея.
Тя му се усмихна мило, почти майчински. Кичур коса закри светлите й очи и тя тръсна глава, за да го намести.
- Ще ви споделя тайната си: влюбена съм!
- Госпожице! Безобразие! - извика елегантният и махна с ръка.
- Ето, ето! Идвам... - отвърна сервитьорката, изправи се, крепейки чашата с кафето. - А когато си влюбен, животът е чудесен, нали?
- Несъмнено - отвърна господин Сандоз. - Но за целта трябва да има двама души...