Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Шерюбин, обажда се госпожа Гробз, Анриет Гробз. Как сте, скъпа Шерюбин? - и без да дочака отговора й, Анриет продължи: -Не можете да си представите колко съм удовлетворена. Току-що се разминах с моята съперница на улицата, нали се сещате, онази гадина, която ми отне съпруга, и...
- Госпожа Гробз?
Учудена, че не бе разпозната на мига, Анриет отново се представи и продължи:
- Тя е в плачевно състояние! Плачевно! За малко да я подмина, едва я познах. Според вас какъв ще е следващият етап в състоянието й на отпадналост? Дали ще сложи край...
- Мисля, че тя ми дължи пари...
- Шерюбин, нали си покрих дълга! - протестира Анриет.
Беше занесла лично исканата сума. В дребни банкноти. Беше
се измъчила ужасно в метрото, докосвана и подпирана от потни и безформени тела, стиснала под мишница шапката и чантата си.
- Тя ми дължи пари... Ако желае да продължа, трябва да ми плати. Доволна е от услугите ми, както изглежда...
Но аз мислех, че сме... че ние се... че ви...
- Шестстотин евро... До събота.
В ухото на Анриет отекна щракване.
Шерюбин беше затворила.
Сутрин, след като Зое тръгнеше за училище, Жозефин проникваше в леговището на дъщеря си и сядаше на леглото й. На ръба и без да се отпуска, за да не се забележи. Не й харесваше да се промъква в стаята на Зое като натрапница. За нищо на света не би разгънала писмо, не би прочела бележка в тетрадките й, защото за нея беше равносилно на кражба с взлом. Тя просто имаше желание да види нещата отвътре.
Оглеждаше безпорядъка, натъкваше се на смачкана тениска, лекьосана пола, единични сиротни къси чорапи, но не докосваше нищо. Забранено й беше да подрежда. Единствено Ифижени имаше достъп до стаята на Зое.
Тя подуши мириса на крема й „Нивеа“, остатъчното ухание на горски растения от тоалетната й вода, лъхащите на топло и на изпотено чаршафи и завивки. Четеше по стените страниците от списанията, които Зое изрязваше и лепеше. Едри заглавия за всякакви произшествия: „Убиец на родителите си е наследник на жертвите“, „Преподавател се наръга с нож пред очите на своите ученици“, ксе-рокопирани писма на читатели, подчертани с флумастер: „Безпокоя се за бъдещето на света..„Повтарям осми клас“, „Много малка, за да се целува“.
И заел тържествена поза в ъгъла на стаята, изпънат в бежовите си къси панталони, стъпил гордо с единия крак върху застреляния хищник, Плосък татко стоеше усмихнат. На Жозефин й идваше да го събори. Тя го предизвика: покажи малко смелост! Излез от мрака и застани пред мен очи в очи, вместо да ми тровиш живота отдалече! Лесно е да плениш въображението на пубертетче, като му изпращаш загадъчни послания. Но веднага се засрамваше, представяйки си разкъсан труп.
Нямаше никакви новини от него.
От утре настъпваше пролетта. Утре щеше да е първият пролетен ден. Той сигурно си е намерил жилище... Заел се е да го обзавежда.
Тя разсъждаваше, седнала на леглото. Беше тъжна, празна, както всеки път, когато се чувстваше безсилна. Безсилна да събори преградата, издигната от Зое, която не й беше оставила никаква пролука, за да се промъкне. Зое се прибираше от училище и се затваряше в стаята си. Зое ставаше от масата и изчезваше в мазето да слуша Пол Мерсон да удря по барабаните. Зое се провикваше „лека нощ, мамо“ и се връщаше в стаята си. Беше пораснала изведнъж, малките й гърди напираха под пуловера, извивката на ханша се оформяше. Слагаше си блясък на устните, черно на миглите. Скоро щеше да стане на четиринайсет, скоро щеше да стане също такава красавица като Ортанс.
Жозефин си наложи да запази надежда. Човек може да изгуби всичко, да остане без ръце, без крака, без очи, но ако запази капка надежда, е спасен. Още едва отворила очи сутрин, си мислеше: днес вече ще ми проговори. Надеждата е най-силна от всичко. Тя не позволява на хората да се убият, след като разберат, че им е отредено да живеят в някой бидонвил или в пустиня. Тя им дава силата да си кажат: ще падне дъжд, ще поникне бананово дърво, ще спечеля от лотарията, някой прекрасен мъж ще ми каже, че е лудо влюбен в мен. Тя не е нещо скъпоструващо, а е в състояние да промени живота. Човек се надява до края. Някои хора десет минути преди да си отидат, продължават да чертаят планове.
Когато надеждата й се изплъзваше, когато беше работила до изнемога и буквите се мержелееха пред очите й, изключваше компютъра и намираше убежище при Ифижени, където се трудеше господин Сандоз. Мебелите от ИКЕА скоро щяха за пристигнат, а дотогава боята трябваше да е изсъхнала, а паркетът нареден. Господин Сандоз беше художник, беше го изпратило бюрото по труда от Нантер. Жозефин му разясни задачите за обекта и той отговори: „Няма проблем, умея всичко, бояджия, жичкаджия, ВиК, дърводелец!“