![Последният довод на кралете [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/1/3/posledniyat-dovod-na-kralete-bg-download.jpg)
Последният довод на кралете [bg]
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният довод на кралете [bg]». Краткое содержание книги:
— Май им дойде в повече на копелетата — разнесе се през дъжда развеселеният глас на Крамок. Планинецът вдигна глава, отвори широко уста, изплези език на дъжда, после премлясна с устни. — Чудесна работа свърши днес, Кървави девет. Не че за мен не е истинска радост да те гледам отстрани, но хубаво стана, че успях и аз да се включа за малко. — Завъртя с лекота огромния си чук, все едно беше върбово клонче, и се загледа усмихнат в огромното кърваво петно на желязната му глава, на което беше залепнал кичур коса.
Логън събра сили и вдигна глава.
— О, да. Чудесна работа. Но щом си така навит, утре ние сме отзад, а? Ти поемаш проклетата стена.
Дъждът беше отслабнал до ситен ръмеж. Бледите лъчи на слънцето пробиха надвисналите облаци и лагерът на Бетод изплува от сивотата на дъжда. Кучето огледа калния ров, знамената и пръснатите из долината палатки. Напрегна очи и му се стори, че видя няколко фигури, които наблюдаваха оттеглящите се от стената диваци. Нещо проблесна, отражение от слънчев лъч в стъклото на далекоглед може би, какъвто използваха южняците, за да гледат в грешната посока. Кучето се замисли дали това не бе самият Бетод. Беше напълно в стила на Бетод да се сдобие с далекоглед.
Усети нечия тежка ръка на рамото си.
— Шамаросахме ги, главатар — избоботи Тъл. — При това здравата!
Можеше да се поспори. Имаше много мъртви пред стената, пръснати безразборно в калта, още толкова ранени — някои се влачеха бавно към лагера си, други ги мъкнеха другарите им. Но имаше много мъртви и на стената. Видя калната купчина от тела в задната част на укреплението, където щяха да бъдат погребани. Чу нечии писъци. Противни, отчаяни, каквито надава човек, на който му се иска по-скоро да се отърве от ръка или крак, отколкото болката да продължи. Или пък такива, каквито надава човек, вече отървал се от тях.
— Шамаросахме ги, вярно — промърмори Кучето, — но и те нас. Не знам колко още такива шамари ще можем да понесем. — Стрелите в бъчвите бяха привършили наполовина, а купчината камъни почти напълно. — Най-добре да изпратим няколко момчета да претършуват труповете! — провикна се през рамо към хората си. — Да съберат каквото могат, докато имаме време!
— В такива времена няма как да ти останат много стрели — каза Тъл. — Що народ избихме от копелетата отвъд Крина, но мисля, че довечера пак ще имат повече копия, отколкото имахме ние, преди да дойдат тази сутрин.
Кучето се насили да се усмихне.
— Мило от тяхна страна да ни оставят малко от техните.
— Ъхъ. Сигурно ще им доскучае, ако останем без стрели — изсмя се Тъл и така здраво плесна Кучето по гърба, че зъбите му изтракаха. — Добре се справихме! Ти добре се справи! Още сме живи, нали така?
— Някои от нас. — Кучето погледна трупа на единствения, когото бяха загубили на кулата. Беше възрастен, с почти побеляла коса. От гърлото му стърчеше една грубо издялана стрела. Лош късмет, да се сдобиеш със стрела в гърлото в такъв порой като днешния, но така е в битката, късмет всякакъв — и добър, и лош. Отправи поглед към смрачаващата се долина. — Къде са проклетниците от Съюза?
Поне дъждът беше спрял. Човек трябва да е благодарен за малките неща, като например един мижав огън след цял ден порой. Трябва да си доволен от малкото, особено когато всяка минута може да се окаже последна.
Логън седеше сам до нищожните пламъци и разтриваше дясната си длан. Беше зачервена, схваната от цял ден стискане дръжката на меча, а по пръстите му бяха излезли мехури. Главата му беше цялата в синини и рани. Порязаното на крака щипеше леко, но не затрудняваше кой знае колко ходенето. Можеше да е много по-зле. Имаха към шейсет жертви, които бяха погребали в ями за по дванайсет, точно както каза Крамок. Шейсет, че и отгоре бяха обратно при пръстта и два пъти повече ранени, някои доста лошо.
Отсреща, до големия огън, Логън чу превъзбуденото ръмжене на Дау, докато разказваше как бил наръгал един от диваците в топките. Чу гръмогласния смях на Тъл. Вече почти не се чувстваше като част от групата. А може би никога не беше бил. Група мъже, които беше победил някога в дуел. Мъже, чиито животи бе пощадил, без дори да знае защо. Мъже, които го мразеха повече от смъртта, но бяха длъжни да го следват. Бяха му толкова приятели, колкото и Тръпката. Може би Кучето беше единственият истински приятел, който имаше в целия Кръг на света, но дори в неговите очи Логън виждаше от време на време да се прокрадват съмнението, страхът. Кучето се зададе от тъмното и Логън се замисли дали щеше да ги види сега в очите му.