Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Е, поне в Бомбай са най-високите сгради — поправих го. — Отгоре изгледът е много хубав. Ще обядваме на двайсет и третия етаж.
— Там… горе? — По лицето на Карла се изписа безпределен ужас.
— Няма проблеми, госпожице Карла. Ние няма да се качваме пеш на тая сградата. Ще пътуваме първа класа в оня много хубавия асансьор.
Прабакер сочеше товарния асансьор — жълта стоманена конструкция, прикрепена към сградата. Карла наблюдаваше как платформата, натоварена с хора и оборудване, се тресе и дрънчи, докато дебелите стоманени въжета я издигат нагоре.
— О, страхотно — рече тя. — Направо прекрасно се почувствах.
— И аз се чувствам прекрасно, госпожице Карла! — съгласи се Прабакер, усмихнат до уши, и я задърпа за ръкава към асансьора. — Ела, ще го хванем на следващия курс! Прекрасни са сградите, да?
— Не знам. Приличат ми на паметник на нещо мъртво — измърмори ми тя, щом го последвахме. — Нещо много непопулярно… Например, човешкият дух.
Работниците, които управляваха товарния асансьор, ни изкрещяха няколко инструкции за безопасност. Чувството за собствена важност ги караше да се държат грубиянски. Качихме се на тресящата се платформа с още няколко мъже и жени и една количка с инструменти и кутии с нитове. Човекът, който управляваше машината, свирна пронизително два пъти с металната си свирка и бутна лоста, който задействаше мощните генератори, контролиращи издигането ни. Моторът изрева, платформата подскочи и ни запокити към дръжките по перилата, асансьорът заскърца и бавно пое нагоре. Около платформата нямаше клетка, само жълта тръба на височината на кръста, която опасваше трите открити страни. След няколко секунди бяхме на петдесет, осемдесет, сто метра над земята.
— Как ти се харесва? — изкрещях.
— Ще откача от страх! — извика ми тя в отговор с блеснали тъмни очи. — Велико е!
— Имаш ли страх от високото?
— Само когато аз съм нависоко! Дано имаш резервация в този твой проклет ресторант! Но защо ще обядваме чак там горе? Не мислиш ли, че първо трябваше да завършат сградата?
— В момента се работи по горните етажи и постоянно използват асансьора. Обикновено не го предоставят на работниците, той е запазен за колички, строителни материали и прочие. Да изкачваш трийсет етажа стъпала всеки ден е много и на места — доста сложно. Много хора, които работят на горните етажи, изобщо не слизат долу. Те живеят там горе. Там ядат, там работят, там спят. Имат си домашни животни, кухня, всичко. Кози за мляко, кокошки за яйца, пращат им горе всичко, от което имат нужда. Нещо като полеви лагери на алпинистите, когато изкачват Еверест.
— Селото в небето! — извика тя.
— Точно така.
Асансьорът спря на двайсет и третия етаж и ние, залитайки, се прехвърлихме на бетонната повърхност, по която като метални бурени стърчаха стоманени пръти и телове. Мястото беше обширно и приличаше на пещера, разделена от поставени на равни интервали колони и покрита с плосък бетонен таван, украсен със страховити кабели. Всяка плоска повърхност бе сива, което придаваше стряскаща яркост на човешките и животинските фигури, събрани в дъното на етажа. Част от пространството около една колона бе отделено с ограда от бамбук и тръстика и се използваше за кошара. Вътре имаше нахвърляни слама и зебло, за да лежат козите, кокошките, котките и кучетата, които се хранеха в кошарата сред изхвърлените хранителни отпадъци и боклуци. Около друга колона бяха струпани навитите дюшеци и завивки на хората, които спяха тук. Около трета колона бе отделена площадка за игра на децата — с няколко игри, играчки и постлани черджета.
Щом се приближихме до групата хора, видяхме, че върху чисти тръстикови рогозки е подредено богато угощение. Огромни бананови листа служеха за чинии. Няколко жени сипваха порции от ориз с шафран, алу палак, кима, бхаджи и други ястия. Наблизо имаше няколко газови котлона и на тях продължаваше да се готви. Измихме си ръцете в един варел с вода и се настанихме на пода при другите, между Джони Пурата и Кишоре, приятел на Прабакер. Храната беше много по-силно подправена с лют пипер и къри, отколкото тази, която предлагаха по ресторантите в града, и много по-вкусна. Както беше обичаят, жените се гощаваха отделно на около пет метра от нас. Карла бе единствената жена сред нашата група от двайсет мъже.
— Харесва ли ви празненството? — попита Джони Карла, когато сервираха за втори път.
— Чудесно е — отвърна тя. — Храната е ужасно вкусна. И мястото, на което я ядем, е ужасно хубаво.