Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Краката ми може да са твърде тънки, а ходилата — твърде големи — отговори Карла на безупречен хинди — но на слуха ми му няма нищо.
Жените писнаха възторжено и се скупчиха около нея с радостен смях. Молеха я да отиде при тях и накрая я замъкнаха на тяхното угощение. Гледах я, изненадан, че я виждам как се усмихва и дори се смее в компанията на жените, и момичетата. Тя беше най-красивата жена, която някога съм познавал. Нейната красота беше красотата на пустиня призори — хубост, която изпълваше очите ми и ме хвърляше в мълчаливо и бездиханно благоговение.
Докато я гледах как се смее там, в Селото в небето, се стреснах, когато се сетих как месеци наред я бях отбягвал умишлено. Не по-изненадан бях от това колко много я докосваха момичетата, как с лекота посягаха да я погалят по косата или да я хванат за ръка. Смятах я за сдържана, почти студена. За няма и минута тези жени бяха започнали да се държат с нея по-фамилиарно, отколкото аз смеех след повече от година приятелство. Спомнях си бързата импулсивна целувка, която тя ми даде в колибата. Спомнях си уханието на косата й на канела и жасмин и притискането на устните й като сладки гроздови зърна, набъбнали от лятното слънце.
Донесоха чая, аз взех чашата си и застанах прав до един от големите отвори за прозорци с изглед към бордея. Далече долу дрипавата мантия на гетото се разстилаше от строежа до морския бряг. Тесните пътеки, скрити под съдрани навеси, се виждаха само отчасти и приличаха повече на тунели, отколкото на улици. Струи пушек се издигаха над готварските печки и се носеха разпокъсани по ленивия морски бриз, за да се разпръснат над канутата, излезли за риба покрай блатистия бряг.
Навътре, зад бордея, се издигаха многобройни високи жилищни блокове — скъпите домове на средно заможните хора. От високата си наблюдателница аз гледах надолу към великолепните градини от палми и увивни растения на покривите на някои от тях и миниатюрните бордеи, които слугите на богатите си бяха издигнали върху покривите на други. Лишеи и плесен бележеха всички сгради, дори и съвсем новите. Бях започнал да възприемам този упадък и разпад, пълзящ по лицата на най-грандиозните проекти, като красота — това петно на края, разливащо се върху всяко прекрасно начало в Бомбай.
— Прав си, гледката е хубава — каза тихо Карла, щом дойде при мен.
— Понякога се качвам тук нощем, когато всички спят — казах аз, също толкова тихо. — Това е едно от любимите ми места за усамотение.
Умълчахме се. Гледахме как гарваните се реят и се спускат надолу към бордея.
— А къде е твоето любимо място за усамотение?
— Не обичам да бъда сама — отсече тя и се обърна, тъкмо навреме, за да забележи изражението ми. — Какво има?
— Сигурно съм изненадан. Просто… просто те мислех за човек, който се чувства добре сам. Не в лошия смисъл. Просто те мисля за… доста сдържана, доста над всичко.
— Изобщо не уцели — усмихна се тя. — „Под всичко“ ще е по-точно.
— Охо, два пъти за един ден.
— Какво?
— Два пъти за един ден виждам голяма усмивка. Преди това се усмихваше с момичетата и аз си мислех, че за пръв път те виждам наистина да се усмихваш.
— Естествено, че се усмихвам.
— Не ме разбирай погрешно. На мен това ми харесва. Да не се усмихваш, понякога е много привлекателно. Винаги предпочитам честната навъсена физиономия пред фалшивата усмивка. На теб ти отива. Когато не се усмихваш, ти изглеждаш… доволна, знам ли, или може би честна е точната дума. Някак си ти отива. Или поне така си мислех, докато не те видях днес да се смееш.
— Естествено, че се усмихвам — повтори тя, смръщила чело, а стиснатите й устни се бореха с усмивката.
Отново се умълчахме, загледани един в друг, не в пейзажа. Очите й бяха зелени като риф, изпъстрени със златисто и сияеха бляскаво, което обикновено е признак на страдание или на интелигентност, или и на двете. Свеж вятър рошеше дългата й до раменете коса — много тъмна коса, в същия тъмнокестеняв, почти черен цвят като веждите и миглите й. Устните й бяха изящно розови, без червило, леко разделени и разкриващи върха на езика й между равните бели зъби. Тя се облегна със скръстени ръце на рамката без прозорци. Поривите на вятъра развяваха свободната й копринена блуза и ту очертаваха, ту скриваха фигурата й.
— За какво се смеехте с момичетата?