Шантарам

— Не е… не е кой знае какво. Аз…

— Много си е добре — тя сякаш надничаше в душата ми. — Някога живях цяла година в Гоа в такава колиба. И бях щастлива. Няма ден, в който да не ми се иска да се върна там. Понякога си мисля, че големината на щастието ни е обратнопропорционално на големината на дома ни.

При тези думи тя вдигна високо лявата си вежда, предизвиквайки ме да отговоря и да я срещна на нейното ниво, и с този жест всичко между нас вече беше наред. Вече не изпитвах неприязън. Знаех, кой знае защо бях сигурен, че желанието малката ми къщичка да е по-голяма, по-светла и по-великолепна бе само в моите мисли, не в нейните. Тя не съдеше. Само разглеждаше и виждаше всичко, дори какво чувствам аз.

Дванайсетгодишният син на съседите Сатиш влезе в колибата, понесъл на хълбока си мъничката си двегодишна братовчедка. Застана близо до Карла и я зяпна неволно. Тя също се втренчи в него и останах поразен колко си приличаха двамата в този миг — индийчето и европейката. И двамата имаха пълни, изразителни устни и коса, черна като нощното небе; и въпреки че очите на Карла бяха морскозелени, а на момчето — с цвета на тъмен бронз, и двата чифта очи гледаха със сериозно изражение, пълно с интерес и веселие.

— Сатиш, чай боно — наредих му. Сатиш, направи чай.

Той ми пусна бърза усмивка и припна навън. Карла беше първата госпожица чужденка, която бе виждал в бордея, доколкото знаех, и той много се въодушеви от задачата да я обслужи. Знаех, че после ще се хвали на другите деца седмици наред.

— Е, кажи как ме намери? Как изобщо се промъкна тук? — попитах я аз, когато останахме сами.

— Промъкнала съм се? — намръщи се тя. — Нали не е незаконно да ти гостува човек?

— Не — засмях се аз, — но и не е обичайно. Тук не ми идват много гости.

— Всъщност беше лесно. Просто излязох на улицата и помолих хората да ме доведат при теб.

— И те те доведоха тук?

— Не точно. Много те вардеха, нали знаеш. Първо ме заведоха при твоя приятел Прабакер и той ме доведе при теб.

— Прабакер?

— Да, Лин, трябвам ли ти? — Прабакер, напуснал подслушвателския си пост навън, се показа на вратата.

— Нали щеше да си караш таксито — измърморих и си придадох строгото изражение, което знаех, че най-много го развеселяваше.

— Таксито на братовчед ми Шанту — ухили се той. — Карах, да, обаче сега другият мой братовчед, Пракаш, той кара, а аз си вземам двата часа обедна почивка. Бях у Джони Пурата, у неговата къща, когато хората дойдоха там с госпожица Карла. Тя иска да те види и аз дойдох тук. Много хубаво, нали така?

— Хубаво е, Прабу — въздъхнах.

Сатиш се върна с поднос с три чаши горещ сладък чай. Той ни ги подаде и отвори пакетче с четири бисквити „Парле Глуко“, които ни поднесе тържествено. Очаквах да изяде четвъртата бисквита, но той я сложи на дланта си, раздели я на две равни части с нокътя на палеца си и я счупи. Сравни ги, избра тази, която беше мъничко по-голяма, и я подаде на Карла. Другата даде на братовчедчето си, което седна на вратата и я загриза радостно.