Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— И ти имаш план за това как да я измъкнем оттам?
— Да. Искам да се престориш на човек от американското посолство, нещо като служител от консулството. Вече съм го уредила. Няма да вършиш кой знае какво. Ще говоря най-вече аз. Ще им кажем, че бащата на Лиса е някаква голяма клечка в Америка с връзки в правителството и че имаш заповед да я измъкнеш оттам и да я държиш под око. Ще съм уредила всичко още преди да влезеш през вратата.
— Звучи ми доста мъгляво, Карла. Смяташ, че това ще е достатъчно?
Тя извади пачка пурети от джоба си и запали две със запалка — държеше ги с една ръка, а с другата ги обгаряше с пламъка. Подаде ми едната и вдъхна дълбоко дим, преди да ми отговори.
— Мисля, че да. По-добро не можах да измисля. Обсъдих го с Лиса и тя каза, че според нея номерът ще мине. Ако мадам Жу си получи парите и повярва, че си от посолството, и ако я убедим, че ще си има неприятности с посолството или с правителството, ако продължи да тормози Лиса, според мен ще я остави на мира. В цялата тази работа има много „ако“, знам. И наистина много зависи от теб.
— Зависи и от нея, от тази… мадам. Мислиш ли, че ще повярва… Ще повярва на мен!
— Трябва да го изиграем точно както трябва. Тя е по-скоро хитра, отколкото умна, но не е глупава.
— Ти мислиш ли, че ще се справя?
— Как си с американския акцент? — попита ме тя с притеснено хихикане.
— Бил съм актьор — измърморих. — В предишен живот.
— Прекрасно! — Тя се пресегна и ме докосна под лакътя. Дългите й изящни пръсти докоснаха хладно кожата ми.
— Не знам — намръщих се аз. — Отговорността е голяма, ако не мине както трябва. Ако нещо се случи с момичето или с теб…
— Тя ми е приятелка. Идеята е моя. Отговорността е моя.
— Знаеш ли, ще се чувствам по-добре, ако нахлуя там с бой и изляза пак с бой. Тази работа с посолството… Твърде много неща могат да се объркат.
— Нямаше да моля теб, ако не смятах, че това е правилният начин и ако не бях сигурна, че ще се справиш, Лин.
Тя млъкна и зачака. Оставих я да почака, но вече знаех отговора. Тя може би си мислеше, че претеглям рисковете и се опитвам да взема решение. Всъщност само се чудех защо ще го направя. Заради нея ли? — питах се. — Предан ли съм, или просто заинтересован? Защо прегърнах мечката?
Усмихнах се.
— Кога започваме?
Карла ми се усмихна в отговор.
— След няколко дни. Първо имам малко работа, да подготвя всичко.
Тя хвърли фаса и пристъпи към мен. Помислих си, че може да ме целуне, но точно тогава хората писнаха, закрещяха от уплаха и се втурнаха край нас по прозорците. Прабакер си провря главата под мишницата ми, до Карла.
— Общината! — извика той. — Идват от общината! Бомбайската общинска корпорация. Вижте там!
— Какво? Какво става? — попита Карла, но гласът й се загуби сред писъците.
— Градският съвет. Ще бутат къщи — извиках аз на ухото й. — Горе-долу всеки месец го правят. Опитват се да държат бордея под контрол, да не излиза извън сегашните граници и да не стига до улицата.
Погледнахме надолу към главната улица и видяхме четири, пет, шест големи сини полицейски камиона, които навлизаха в откритото пространство — един вид ничия земя, заградена от полумесеца на бордея. Тежките камиони бяха покрити с брезентови покривала. Не се виждаше какво има вътре, но знаехме, че са полицейски отряди — по двайсет или повече души във всеки камион. Камион с открита каросерия, натоварен с работници от общината и инструментите им, мина между паркираните полицейски коли и спря до колибите. Няколко служители слязоха от полицейските коли и строиха работниците в две редици.
Общинските работници, самите те предимно обитатели на други бордеи, скочиха от камиона и се заеха да рушат. Всеки мъж носеше въже с кука, което мяташе на покрива на някоя колиба, докато се закачи. После дърпаше въжето и събаряше крехката постройка. Хората имаха време колкото да съберат най-необходимото — бебета, пари, документи. Всичко останало се трупаше в развалините — газови котлони и тенджери, чанти и постелки, дрехи и детски играчки. Хората търчаха в паника. Полицията спря някои и после качи няколко младежи в очакващите ги камиони.
Докато наблюдаваха това, хората по прозорците се умълчаха. От нашата наблюдателница виждахме разрушението долу, но не чувахме дори и най-силните шумове. И по някакъв начин беззвучието на това методично, помитащо унищожение поразяваше всички ни. Дотогава не забелязвах вятъра — стенещ вой в призрачната тишина. Знаех, че от всичките трийсет и пет етажа на сградата, над нас и под нас, и други хора наблюдават неми случващото се.