Шантарам

— Ще обядваме много хубав обяд! — потвърди Прабакер. — За мене си, аз си държах корема празен, за да го натъпча дебело! Толкова е вкусна храната! Толкова много ще ти хареса, че хората ще си помислят, че имаш бебе под дрехите.

— Добре — каза тя бавно, а после ме погледна. — Този твой Прабакер е много убедителен.

— Де да беше видяла баща му — отвърнах, като клатех глава и вдигнах примирено рамене.

Гърдите на Прабакер се издуха от гордост и той залюля радостно глава.

— Е, къде отиваме?

— Обядът е в Селото в небето — обясних.

— Май не съм го чувала — намръщи се тя.

Двамата с Прабакер се засмяхме, а бръчките на леко подозрение по челото й се задълбочиха.

— Не, няма как да си го чувала, но мисля, че ще ти хареса. Слушай, ти тръгвай с Прабакер. Аз ще се измия и ще си сменя ризата. Само за няколко минути!

— Добре — съгласи се тя.

Очите ни се срещнаха. По някаква причина тя задържа върху мен изпитателния си поглед. Изражението й ми беше непонятно и все така се мъчех да го разчета, когато тя пристъпи до мен и бързо ме целуна по устните. Беше приятелска целувка, импулсивна, щедра и безгрижна, но си позволих да повярвам, че е нещо повече. Тя излезе с Прабакер, а аз се завъртях на един крак, възкликнах радостно шепнешком и затанцувах. Погледнах нагоре и видях надничащите през дупките деца, които ми се кикотеха. Направих им страшна физиономия и те се разсмяха още по-силно, а после се впуснаха във вихрени пародии на моя танц. Две минути по-късно галопирах подир Прабакер и Карла, като тичешком подпъхвах ризата си в панталоните и изтръсквах водата от косата си.

Също като много други бордеи в Бомбай, и нашият бе възникнал, за да обслужва нуждите на строеж — две трийсет и пет етажни сгради, кулите на Световния търговски център, които строяха на брега на залива „Колаба Бек“. Занаятчиите и работниците, които работеха на строежа, бяха настанени в миниатюрни бараки, построени край строителната площадка. По онова време компаниите, които проектираха и строяха големи сгради, бяха принудени да предоставят и земя за настаняване. Мнозина от занаятчиите бяха странстващи работници, които отиваха там, където имаха нужда от уменията им, и чиито истински домове бяха на стотици километри далече, в други щати. Повечето работници от самия Бомбай просто нямаха други домове, освен онези, в които ги настаняваха работодателите. Всъщност много мъже поемаха риска на тази трудна и опасна работа единствено за да се сдобият със сигурен покрив над главата си.

Компаниите естествено имаха изгода да се подчинят на закона, постановяващ предоставяне на земя и настаняване, защото това ги устройваше чудесно в друго отношение. Близостта, пораждаща се в работническите бараки, осигуряваше на компанията чувство за единство, семейна солидарност и вярност, което беше добре дошло за работодателите. Времето за пътуване до работата и за прибиране отпадаше, когато мъжете живееха на самата площадка. Жените, децата и близките на работниците осигуряваха постоянен източник на допълнителна работна сила. Наемаха ги и им възлагаха работа ден за ден, според нуждите на момента. А и беше много по-лесно да влияеш и до известна степен да контролираш работна сила от няколко хиляди души, когато те живеят на едно и също място.