Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Тя вдигна вежда с познатата сардонична полуусмивка.
— Поддържаш учтивия разговор ли?
— Може би — разсмях се аз. — Мисля, че ме изнервяш. Извинявай.
— Не се безпокой. Приемам го като комплимент — и за двама ни. Ако толкова искаш да знаеш — говорихме най-вече за теб.
— За мен?
— Да, разказаха ми как си прегърнал мечока.
— А, това ли. Е, това си беше доста смешно.
— Една от жените имитираше физиономията ти точно преди да го прегърнеш и те умряха от смях. Но най-смешно им било, докато се опитвали да проумеят защо си го направил. Всички се изредиха да предполагат. Радха… Тя каза, че ти била съседка, нали така?
— Да, тя е майката на Сатиш.
— Е, Радха каза, че си прегърнал мечока, защото ти било жал за него. Голям смях падна.
— Бас държа — измърморих жлъчно. — А ти какво каза?
— Казах, че сигурно си го направил, защото си от хората, които се интересуват от всичко и искат да знаят всичко.
— Странно, че го казваш. Една бивша приятелка веднъж ми каза, много отдавна, че съм я привлякъл с това, че се интересувам от всичко. Каза и че ме напуснала по същата причина.
Но не казах на Карла, че според бившата ми приятелка аз се интересувах от всичко и не бях способен да се посветя на нищо. Това все още ме мъчеше. Все още болеше. Все още беше вярно.
— А дали… дали те интересува да ми помогнеш за нещо? — попита Карла. Изведнъж заговори сериозно, стряскащо.
Значи, това било, помислих си аз. Ето защо е дошла да ме види. Иска нещо. Злобният котарак на наранената гордост изви гръб зад очите ми. Не й липсвах, тя искаше нещо от мен. Ала беше дошла, молеше мен, а не някой друг, и в това имаше спасение. Загледан в тези сериозни зелени очи, усетих, че тя рядко моли някого за помощ. Имах също и чувството, че много, може би твърде много зависи от това.
— Разбира се — отвърнах, като внимавах колебанието ми да не стане твърде дълго. — Какво искаш да направя?
Тя преглътна тежко, преодоля очевидната си неохота и заговори припряно:
— Става дума за едно момиче, моя приятелка. Казва се Лиса. Много сериозно е загазила. Започна работа на едно място… място за момичета на повикване, чужденки. Както и да е, Лиса оплескала нещата. Сега дължи пари, много пари, а мадам, собственичката на това място, където работи тя, не желае да я освободи. Искам да я измъкна оттам.
— Нямам много пари, но мисля, че…
— Не става дума за пари. Аз имам парите. Но собственичката си е харесала Лиса. Дори и да платим, тя няма да я пусне. Знам що за човек е. Въпросът е личен. Парите са само оправдания. Онова, което всъщност иска, е да пречупи Лиса малко по малко, докато не остане нищо от нея. Тя я мрази, защото Лиса е красива и умна и има кураж. Няма да я пусне да си отиде.
— Искаш да я измъкнем оттам?
— Не точно.
— Познавам някои хора — казах аз. Мислех за Абдула Тахери и приятелите му мафиоти. — Те не се страхуват от боища. Можем да ги помолим за помощ.
— Не, и аз имам приятели тук. Те могат да я измъкнат доста лесно, но това няма да спре тежкарите да я открият и по-късно да си го изкарат на нея. А с тях шега няма. Те използват киселина. Лиса няма да е първото момиче със залято с киселина лице, защото е издразнила Мадам Жу. Не можем да рискуваме. Каквото и да предприемем, трябва да изберем начин, който да я убеди да остави Лиса на мира, завинаги.
Напрегнах се. Усещах, че има нещо повече от онова, което ми казва Карла.
— Мадам Жу ли каза?
— Да… Чувал ли си за нея?
— Малко — кимнах аз. — Не знам доколко може да се вярва на тези приказки. Хората разправят доста смахнати неща и мръсотии за нея.
— Смахнатите неща… не знам… но всичките мръсотии са верни, от мен да го знаеш.
От това не ми стана по-добре.
— Защо тази твоя приятелка просто не избяга? Защо, по дяволите, не се качи на някой самолет и не се върне в… Откъде каза, че била?
— Американка е. Виж, ако можех да я накарам да се върне в Щатите, нямаше да има проблеми. Но тя не иска да се връща. Не иска да напуска Бомбай. Тя никога няма да напусне Бомбай. Наркоманка е. До голяма степен заради това, но има и друго — разни неща от миналото й, неща, срещу които не може да се изправи отново. Затова не иска да се връща. Опитах се да я навия, но без полза. Тя… тя просто не иска. И не мога да я обвинявам. Аз самата си имам проблеми — неща от миналото ми, към които предпочитам да не се връщам. Неща, към които не искам да се връщам.