Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Амитабх Бачан? — попита тя. — Големият Б, самият той?
— Да… Ти обичаш боливудско кино?
— Да, защо не?
— Не знам — отвърнах, клатейки глава. — Просто… не го очаквах.
Последва пауза, която се превърна в неловко мълчание. Тя проговори първа.
— Но ти наистина познаваш много хора тук и те много те харесват. Намръщих се, истински изненадан от предположението. Не ми беше хрумвало, че хората в бордея може да ме харесват. Знаех, че някои от мъжете — Прабакер, Джони Пурата, дори Касим Али Хюсеин — ме смятаха за приятел. Знаех и че други се отнасят към мен с уважение, което ми се струваше искрено и непресторено. Но не смятах, че дружбата и уважението означават, че ме харесват.
— Днес е особен ден — усмихнах се аз в опит да сменя темата. — Хората тук години наред се опитват да измолят разрешение да си построят училище. Тук има около осемстотин деца на училищна възраст, но училищата на цели мили наоколо са пълни и не могат да ги поемат. Хората са организирали свои учители и са намерили добро място за училище, но въпреки това властите адски се съпротивяват.
— Защото е бордей…
— Да. Боят се, че училището един вид ще придаде легитимност на мястото. На теория бордеят не съществува, защото е незаконен и непризнат.
— Ние не сме хора — рече радостно Прабакер. — Това са нашите несъществуващи къщи, в които не живеем.
— А сега ще си имаме и несъществуващо училище — довърших аз мисълта му. — Кметството най-сетне се съгласи на известен компромис. Позволиха наблизо да се построи временно училище, а скоро ще организират и още едно. Но когато завършат строежа, ще трябва да ги съборят.
— А кога ще е това?
— Ами, тези кули ги строят от пет години вече, сигурно остават още три години работа, може би и повече. Всъщност никой не е сигурен какво ще стане, когато ги завършат. Теоретично поне, ще бутнат коптора.
— И всичко това вече няма да го има? — попита Карла и обгърна с поглед града от колиби.
— Всичко ще изчезне — въздъхна Прабакер.
— Но днес е голям ден. Кампанията за училището беше продължителна и на моменти — доста яростна. Но хората спечелиха и ще имат училище, затова довечера се подготвя голямо празненство. А междувременно на един от работниците най-после му се роди син след пет дъщери подред и той дава специален предпразничен обяд, на който всички са поканени.
— Селото в небето — разсмя се Прабакер.
— Но къде е това място? Къде ме водите?
— Ето тук — посочих аз нагоре. — Там, горе.
Бяхме стигнали границата на законното селище и мегалитната грамада на небостъргачите близнаци се издигаше пред нас. Бяха издигнали три четвърти от бетонната постройка, но недовършените сгради нямаха прозорци, врати и инсталации. Без светлини и отражения, без нищо, което да придава по-спретнат и по-приветлив вид на сивите масиви, те поглъщаха светлината в себе си, гасяха я и се превръщаха в силози за съхранение на сенки. Стотиците подобни на пещери дупки, които щяха да са прозорци, позволяваха да разгледаш строежа в разрез — същински мравуняк от мъже, жени и деца на всеки етаж, които сновяха насам — натам, нагоре и надолу, хукнали по своите си задачи. На наземно ниво шумът беше ритмична, вълнуваща музика на нарастващата амбиция — нервното бръмчене на генераторите, безмилостното метално звънтене на чуковете и виещата настоятелност на бургии и мелачки.
Змиевидни редици от облечени в сари жени, понесли купи чакъл на главите си, се виеха покрай всички работни места — от изкуствените дюни от камъчета до зиналите уста на неспирно въртящите се бетонобъркачки. За моите очи на човек от запада тези плавни, женствени фигури, обгърнати в мека червена, синя, зелена и жълта коприна, изглеждаха не на място сред усилната суматоха на строежа. Ала след като ги бях наблюдавал месеци, вече знаех, че те бяха незаменими в работата. Те пренасяха грамадните купища камъни, стомана и цимент на крехките си рамене, купа след купа. Бетонът на най-горните етажи още не беше излят, но кофражът от отвесни, напречни и подпорни греди вече бе издигнат и дори и там, трийсет и пет етажа нагоре в небето, жените работеха редом с мъжете. Повечето от тях бяха обикновени хора от обикновени селца, но изгледът на големия град, който им се разкриваше, нямаше равен на себе си, защото строяха най-високите сгради в Бомбай.
— Най-високите сгради в цяла Индия — отбеляза Прабакер с широкия замах на горд собственик. Той живееше в незаконната част и нямаше нищо общо със строежа, но се хвалеше със сградите, все едно той ги е проектирал.