Убийствен бизнес
- Автор: Кенеди Дъглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Добрев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийствен бизнес». Краткое содержание книги:
Е, това беше облекчение. Ужасявах се от перспективата да срещна Чък.
— Семейството добре ли е, Денис?
— Да, страхотно… — смотолеви той и (като Джо Доулинг) очите му започнаха да търсят някого, който би могъл да го отърве от мен.
— Слушай — казах аз, опитвайки се да поддържам разговора, — от време на време прескачам до Бостън и бих искал да те поразпитам за някои нови производители на софтуер…
— Нямаш проблеми, Нед — съгласи се набързо. — Знаеш ми телефона…
И изчезна.
Навсякъде в Паркър меридиен бях посрещан с неспокойна неувереност от бившите си бизнес партньори. Или забелязвах как хората шепнат нещо на ухото на някой колега, който, на свой ред, крадешком хвърляше поглед към мен. Можех да си представя какво си мърморят:
Виждаш ли онзи тип ей там? Нед Алън. Беше играч, когато работеше в „Компютърен свят“. После наби немския си шеф… да, той беше човекът… и от това, което чувам сега, бедният нещастник даже не бил арестуван…
Беше очевидно, че ужасявах бившите си колеги. Защото аз олицетворявах всичките им страхове, събрани на едно място; прецаканият тип — една съдба, от която всички те се ужасяваха. Чувствах се като странен музеен експонат: Неудачникът, Бившият. И тъй като не можах да открия Джери сред тази гъста тълпа, аз реших, че е време да се отправя към вратата.
Но тогава чух гласа му.
— Нед, Нед… тук съм — подвикна отнякъде Джери.
Обърнах се и го видях застанал в далечния ъгъл на залата. Махна ми с ръка и ми направи знак да отида при него.
Но тогава видях кой стои до Джери. И изведнъж замръзнах.
Беше Тед Питърсън.
Самият Питърсън също изглеждаше шокиран да ме види. Обаче когато се опитах да си тръгна, Джери го сграбчи за рамото. После, вдигайки пръст към лицето му, той като че ли го смъмри строго. Питърсън побеля като платно. Не можех да повярвам на очите си.
— Нед!
Джери отново ми извика. Нямах избор, трябваше да отида при него.
— Познавате се, нали?
— Да — смънка Питърсън, — познаваме се. — Протегна ръка. — Как си, Нед?
Аз задържах ръцете си зад гърба.
— Как съм? — изръмжах. — Я върви се шибай — ето как съм.
— Спокойно, Нед — намеси се Джери.
— Спокойно? Спокойно? — почти изкрещях аз. — Това говно не заслужава спокойно.
— Всичко е минало — каза тихо той.
— Минало! Минало! Ти ми разби кариерата и уби Айвън Долински, а сега искаш да забравим всичко?
Крещях. Залата утихна. Всички гледаха към нас. Джери се опита да ме успокои като сложи ръка на рамото ми.
— Нед, престани с това сега.
Аз се отърсих от ръката му ядосано.
— Този шибаняк трябва да бъде съден. Не само защото докара Айвън до самоубийство, но и заради опит за изнасилване.
— Прекрачваш всички граници, мистър — изкрещя Питърсън.
— Защо? Защото казвам истината за това как са те сграбчили лекичко за топките миналата година на Гранд Кайман…
— Добре, добре — опита се да се намеси Джери.
— Нямаш доказателства… — изкрещя Тед.
— Тя се казва Джоан Гластън…
— Нищо не знаеш, мамка ти…
— … и единствената причина, поради която не повдигна обвинения, беше, че ти я подкупи…
— Внимавай…
— … но след като тя те изрита по топките.
В този момент той тръгна към мен, размахвайки юмруци. Но преди да успее да ме удари, Джери скочи помежду ни, хвана Питърсън за ръцете с оная жестока хватка, която използваше навремето върху леда.
— Искам да се изпариш от тук — излая ми Джери.
— С удоволствие — казах аз, после се обърнах и излях питието си в лицето на Питърсън. — Това е за Айвън.
— Ти си мъртъв — изкрещя Питърсън, борейки се да се освободи от хватката на Джери.
— Вън, веднага — изсъска Джери и тълпата от зяпачи се раздели на две, за да ми направи път към вратата.
Пред Паркър меридиен трябваше да се облегна о един стълб докато се успокоя. После, след като възстанових равновесието си, тръгнах на юг по Шесто авеню и бях толкова влуден от всичко, което стана, че не разбрах колко бързо се движа, докато не вдигнах поглед и не осъзнах, че се намирам на Двадесет и трета улица. Исках да се сгромолясам в някой бар и да успокоя разбитите си нерви с половин бутилка Джак Даниълс. Но все още се придържах към чистата си и трезва диета — така че продължих да крача бързо на юг. През Вилидж, покрай Сохо, в Трибека, пресякох Уолстрийт, после стигнах до крайната линия: Бетъри парк. Не знаех колко е часът, нито колко път бях изминал — защото мозъкът ми се опитваше да осъзнае всичко, което се беше случило през този ден. Но не намирах никаква логика в онова, което бях видял и чул. В главата ми напираха само въпроси.