Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Но все още не беше свършило. Тук отвън едва лъхаше на дим, а шумът на пожара, толкова оглушителен в подпокривното пространство, сега звучеше като далечен вятър. Само ръждивото сияние зад прозорците издаваше, че църквата гори. Все пак онези последни трусове трябваше да са нарушили нечий покой и всеки момент някой сънен монах щеше да излезе със залитане от спалното, зачуден дали земетръсът, който бе усетил, е истински или е само сън. Джак беше подпалил църквата — ужасно престъпление в очите на един Божи служител. Трябваше бързо да се махне.
Затича през тревата към къщата за гости. Всичко изглеждаше мирно и тихо. Спря се задъхан отвън. Ако нахлуеше така, щеше да разбуди всички. Постара се да оправи дъха си, но от това като че ли стана още по-зле. Щеше просто да остане тук, докато отново задиша нормално.
Звънна камбана, прониза тишината и продължи да бие. Закънтя все по настойчиво — безпогрешен сигнал за тревога. Джак замръзна. Ако сега влезеше вътре, щяха да разберат. Но ако не влезеше…
Вратата на къщата се отвори и Марта се показа навън. Джак само я зяпна, ужасно уплашен.
— Къде беше? — попита го тя тихо. — Миришеш на пушек.
Отвърна с първата правдоподобна лъжа, която му хрумна.
— Току-що излязох — каза Джак задъхано. — Чух онази камбана.
— Лъжец — промълви Марта. — Нямаше те цяла вечност. Знам, будна бях.
Разбра, че не може да я излъже.
— Някой друг беше ли буден? — попита със страх.
— Не, само аз.
— Не им казвай, че съм бил навън. Моля те!
Тя долови страха в гласа му и отвърна успокоително:
— Добре, ще го запазя в тайна. Не се безпокой.
— Благодаря ти!
В този момент Том пристъпи на двора и се почеса сънено по брадата.
Джак се уплаши. Какво щеше да си помисли строителят?
— Какво става? — запита сънено мъжът. После подуши във въздуха. — Мирише ми на пушек.
Джак посочи към катедралата с разтреперана ръка.
— Мисля, че… — почна той и преглътна. Всичко щеше да е наред, осъзна с радост и облекчение. Том просто щеше да реши, че Джак е станал малко по-рано, също като Марта. Заговори отново, по-уверено този път: — Погледни към църквата — каза на Том. — Мисля, че гори.
II
Филип все още не бе привикнал да спи сам. Липсваше му спарения въздух на спалното помещение, звука от другите хора, докато се въртяха и хъркаха, бъркотията, когато някой от старите монаси станеше, за да отиде до нужника, последван обикновено от другите стари монаси, редовна процесия, която винаги разсмиваше младите. Да е сам не го притесняваше на стъмване, когато бе уморен до смърт. Но посред нощ, разбуден напълно от службата, откриваше, че му е трудно да заспи отново. Вместо да се върне в голямото меко легло — беше малко смущаващо колко бързо започна да свиква с него — обикновено разпалваше огъня и четеше на свещ, коленичеше да се помоли или просто седеше и мислеше.
А за мислене имаше много. Финансите на манастира се оказаха по-зле, отколкото бе предполагал. Главната причина беше може би в това, че цялата организация докарваше твърде малко пари в брой. Приоратът притежаваше огромни площи земя, но много ферми бяха отдадени за ниски ренти и на дългогодишни договори, а някои наематели си плащаха рентата в натура — толкова чували брашно, толкова каци с ябълки, толкова товара ряпа. Фермите, които не бяха отдадени под наем, се работеха от монасите, но те като че ли никога не успяваха да произведат излишъци храна за продан. Другият главен източник на доходи на приората бяха църквите, които притежаваше и от които получаваше десятъците. За жалост повечето от тях бяха под властта на сакриста и на Филип му беше трудно да разбере точно колко и какво се получаваше и се харчеше там. Нямаше никакви писани сметки. Ясно бе обаче, че доходът на сакриста бе твърде малък или ръководенето му беше твърде лошо, за да поддържа катедралната църква в добро състояние, въпреки че през годините бе събрал впечатляваща колекция от златна утвар и украси със скъпоценни камъни.
Филип нямаше да може да се добере до всички подробности, докато не намереше време да обиколи разхвърляните надалече манастирски имоти, но общата картина вече му се изясняваше. Старият приор пък от няколко години беше заемал от лихварите в Уинчестър и Лондон, просто за да покрива ежедневните разходи. Филип доста се беше потиснал, когато разбра колко е лошо положението.
Но докато мислеше и се молеше, решението започна да се прояснява. Съставил си бе тристепенен план. Щеше да започне с налагането на личен контрол над манастирските финанси. В момента всеки един от главните манастирски служители контролираше своята част от собствеността и изпълняваше длъжността си с прихода от тази собственост — икономът, сакристът, отговорникът за гостите, наставникът на послушниците и инфирмарият, всички те имаха „своите“ ферми и църкви. Естествено, никой от тях нямаше изобщо да признае, че разполага с твърде много пари и ако имаха някакъв излишък, щяха естествено да се погрижат да го изразходят от страх, че нещо може да им се отнеме. Филип бе решил да назначи нов висш служител, касиер, чиято работа щеше да е прибирането без никакви изключения на всички пари, дължими на приората, а след това да раздава на всеки от висшите монаси точно толкова, колкото бе необходимо.