Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Ти каза, че ме обичаш.
- Никога не съм казвал това. _Никога._ Не бих могъл. Не знаех какво е любов. Столетия живот, а така и не я бях открил, докато не срещнах нея. - Поколеба се, след това продължи, толкова тихо, че гласът му дори не отекваше в малката пещера. - Ти никога не си я чувствала истински, нали? Разбира се. Кого би могла да обичаш? Сърцето вече е спечелено, от властта, която толкова силно желаеш. Не ти е останало никакво място.
И Ранд даде воля на чувствата си.
Отприщи ги, както Луз Терин никога не бе могъл да направи. Дори след като бе открил Илиена, дори след като бе разбрал как Ланфеар го беше използвала, се беше придържал към омразата и презрението. „Очакваш от мен да те съжаля?” - беше я попитал Ранд.
Сега изпитваше точно това. Жал към една жена, която никога не бе познавала любовта, жена, която никога нямаше да си позволи да го разбере. Жал към жена, която не можеше да избере страна, различна от собствената й.
- Аз… - промълви тя.
Ранд вдигна ръка, а след това се разтвори пред нея. Намеренията му, умът му, същността му - появиха се като въртоп от цветове, чувства и сила около него.
Тя отвори широко очи, щом вихърът заигра пред нея. Ранд не можеше да скрие нищо. Видя мотивите му, страстите му, желанията му за човечеството. Тя видя намеренията му. Да отиде в Шайол Гул, да убие Тъмния. Да остави след себе си по-добър свят, отколкото последния път.
Той не се страхуваше да разкрие тези неща. Беше докоснал Вярната сила, тъй че Тъмния познаваше сърцето му. Никакви изненади нямаше тук, поне _нищо_, което можеше да е изненада.
Ланфеар все пак беше изумена. Зяпна, като видя истината - истината, че дълбоко вътре не Луз Терин е сърцевината на Ранд. Беше овчарчето, отгледано от Трам. Животите му се превъртяха в няколко мига, спомени и чувства бяха изложени на показ.
Накрая й показа любовта си към Илиена - като бляскав кристал, поставен на рафт, за да буди възхита. След това - любовта си към Мин, Авиенда, Елейн. Като лумнал огън, топлещ, утешаващ, страстен.
Нямаше любов към Ланфеар в това, което разкри. Дори трошица. Потушил беше и ненавистта на Луз Терин към нея. Тъй че за него тя наистина вече не беше нищо.
Тя ахна.
Сиянието около Ранд помръкна.
- Съжалявам - каза той. - Но това е истината. Приключил съм с теб, Миерин. Пази се в предстоящата буря. Ако спечеля тази битка, вече няма да имаш причина да се боиш за душата си. Няма да е останал никой, който да те изтезава.
Обърна й отново гръб и излезе от пещерата.
Вечерта в Бремския лес дойде с миризмата на тлеещи огньове и с тихото пъшкане на мъже, отпуснати край тях в неспокоен сън. И със студ, непривичен за летния въздух.
Перин вървеше през лагера. Боят беше тежък в тези гори. Хората му избиваха тролоците, но, Светлина, Тварите на Сянката сякаш извираха отвсякъде.
След като се увери, че хората му са нахранени, че часовите са на постовете си и че всички знаят какво да правят, ако бъдат събудени през нощта от атака на Твари на Сянката, той тръгна към айилците. По-точно при Мъдрите. Почти всички държаха да тръгнат с Ранд към Шайол Гул - засега чакаха заповедта му, - но няколко бяха останали с Перин, сред тях и Едара.
Едара и другите Мъдри не се подчиняваха на заповедите му. И все пак, като Гаул, оставаха с него, когато сънародниците им тръгваха другаде. Перин не ги беше питал защо. Всъщност не го интересуваше. Това, че бяха тук, беше полезно и той беше благодарен.
Едара седеше до един огън, грижливо обграден с камъни, за да не се измъкне някоя заблудена искра. Както бяха сухи тези гори, можеха да пламнат по-лесно от плевник, пълен със сено ланска коситба.
Перин седна до Едара и тя го погледна. Изглеждаше млада, но миришеше на търпение, любопитство и сдържаност. На мъдрост. Не попита защо е дошъл при нея. Изчака го да заговори.
- Ти сънебродница ли си? - попита Перин. Знаеше много добре, че това не е въпрос, който може да зададе мъж, да не говорим за чужденец. Изненада се, когато тя отговори:
- Не.
- Разбираш ли от сънебродство?
- Доста.
- Искам да знам има ли начин да вляза в Света на сънищата телом. Не просто в сънищата си, а с истинското си тяло. Чувала ли си за такова нещо?
Тя вдиша рязко.
- Не мисли за това, Перин Айбара. Зло е.
Перин се намръщи. Силата във вълчия сън беше нещо деликатно. Колкото по-навътре влизаше в съня - колкото по-плътно _беше_ в него, - толкова по-лесно му беше да променя нещата там, да преправя онзи свят.
Беше рисковано обаче. Ако влезеше твърде силно в съня, рискуваше да се откъсне от спящото си тяло в реалния свят.