Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Имаше нужда от него. Както шлем има нужда от отвор, през който да виждаш. И с двете можеше да се злоупотреби. Призна си, че е вярно.
Ланфеар изплува отново на повърхността, задъхана и безпомощна.
- Трябва ли да те моля? - повтори.
- Не мисля, че си способна да молиш.
Тя изпърха с клепки и прошепна:
- Моля те…
Стомахът му се стегна на възел. Та нали той се беше борил в мрака в търсене на Светлината. Беше си дал втори шанс. Не трябваше ли да го даде и на друг?
Светлина! Потръпна, като си спомни какво бе изпитал в мига, в който сграбчи Вярната сила. Онази неистова болка и онази възбуда, онази мощ и онзи ужас. Ланфеар се беше отдала на Тъмния. Но в известен смисъл той също го бе направил.
Взря се в очите й, потърси в тях и ги _позна_. И поклати глава.
- По-добра си станала в този вид заблуда, Миерин. Но не достатъчно добра.
Лицето й помръкна. След миг бездънният вир изчезна и се смени с каменен под. Ланфеар седеше на пода, облечена в сребристобяла рокля. С ново лице, ала все пак същата.
- Е, значи _все пак_ се върна - каза тя. Не изглеждаше особено доволна. - Какво пък, вече няма да съм принудена да се разправям с просто селянче. Малка, но все пак утеха.
Ранд изсумтя и пристъпи в залата. Тя _все пак_ беше затворена - долови затъмняване около нея, като купол от сянка, и се задържа извън него. Езерото обаче, и давенето, бяха чисто театралничене. Беше горделива, но това не й пречеше да си придаде външна слабост, когато ситуацията го изискваше. Ако бе могъл да поеме спомените на Луз Терин по-рано, Ранд изобщо нямаше да бъде изигран толкова лесно от нея в Пустошта.
- Тогава ще се обърна към теб не като девица, нуждаеща се от герой - каза Ланфеар и го проследи с очи, докато обикаляше около затвора й, - а като равна, търсеща убежище.
- Равна? - Ранд се засмя. - Кога изобщо си смятала _някого_ за равен на теб, Миерин?
- Не те ли натъжава моят плен?
- Огорчава ме - отвърна Ранд. - Но не повече, отколкото ме огорчи, когато се закле на Сянката. Бях там. Ти не ме видя, защото не исках да бъда видян, но наблюдавах. Светлина, Миерин, ти се закле да ме _убиеш_.
- Мислех ли го сериозно? - попита тя и го погледна в очите.
Беше ли?… Не, не го беше мислила сериозно. Не и тогава. Ланфеар не убиваше хора, за които смяташе, че ще са й полезни. А него винаги го беше смятала за полезен.
- Бяхме толкова близки, помниш ли? - каза тя. - Ти беше моят…
- Бях твое украшение! - сряза я Ранд и вдиша дълбоко, за да се успокои. Светлина, колко трудно беше край нея. - Миналото е приключило. Изобщо не ме интересува и с радост бих ти дал втори шанс при Светлината. За съжаление те _познавам_. Ти просто го правиш пак. Играеш с всички ни, включително и с Тъмния. Изобщо не те интересува Светлината. Интересува те само властта, Миерин. Сериозно ли искаш да повярвам, че си се променила?
- Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш. - Очите й го проследиха, докато обикаляше затвора й. - Никога не си ме познавал.
- Тогава ми го докажи. - Ранд спря. - Покажи ми ума си, Миерин. Разтвори го пред мен напълно. Дай ми власт над теб тук, в това място на овладени сънища. Ако намеренията ти са чисти, ще те освободя.
- Това, което искаш, е забранено.
Ранд се изсмя.
- Кога изобщо те е спирало _забраненото_?
Тя сякаш се замисли. Май наистина беше притеснена от затвора си. Някога щеше да се е изсмяла на такова предложение. След като това уж беше място, където той имаше пълна власт, ако му позволеше, той щеше да я оголи, да вкопае в ума й.
- Аз… - Ланфеар млъкна.
Той пристъпи напред, до самия ръб на затвора й. Трепетът в гласа й… сякаш бе истински. Първото искрено чувство от нея.
„Светлина - помисли той и се взря в очите й. - Наистина ли ще го направи?”
- Не мога - каза тя. - Не мога - повтори по-тихо.
Ранд въздъхна. Усети, че ръката му трепери. Толкова близо. Толкова близо до Светлината - и нищо! Обзе го гняв, дори повече отпреди. Винаги го правеше! Кокетираше с това, което бе правилно, но винаги избираше своя път.
- Приключих с теб, Миерин - каза Ранд. Обърна се и закрачи към изхода.
- Не ме разбираш! - извика тя след него. - _Никога_ не си ме разбирал! _Ти_ би ли се оголил така пред някого? Не мога да го направя. Твърде много шамари съм получавала от тези, на които е трябвало да вярвам. Предавана съм била от тези, които трябваше да са ме обичали.
- Мен ли виниш за това? - Ранд се обърна рязко.
Тя седеше и го гледаше, властна, сякаш затворът й е трон.
- Наистина го помниш така, нали? - каза Ранд. - Мислиш, че съм ти изменил заради нея?