Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Носеше прости дрехи от Две реки. След толкова месеци в кралски одежди в ярки цветове се почувства наистина удобно с широките вълнени панталони и меката ленена риза. Носеше си и старите ботуши. Прилягаха му така, както никакви нови ботуши не можеха, колкото и добре да са направени.
Вече не му беше позволено да носи стари ботуши. При най-малката следа от протриване все се намираше някой слуга да ги изхвърли.
Ранд се огледа. В ръката му се появи тояга и той тръгна нагоре към планините.
Това място вече не съществуваше в реалния свят. Беше го сътворил от спомен и желание, смесвайки някак усещането за познато с любопитство пред неизвестното. Миришеше свежо, на шума и мъзга. Животинки шумоляха из храстите. Крясък на ястреб долетя някъде отвисоко.
Луз Терин беше знаел как да сътворява късчета сън като това. Повечето Айез Седай от онази епоха бяха използвали Тел-айеран-риод по един или друг начин. И най-вече - как да си отрежат късче сън за себе си, прибежище в собствения си ум, над което да имат повече власт, отколкото над обикновените сънища. Как да влизат в късче като това, докато медитират, да дават някак отдих на тялото си, истински като при сън.
Луз Терин беше знаел тези неща, но и повече. Как да проникне в нечий ум, ако са влезли в неговото късче сън. Как да разбере дали други са нахлули в сънищата му. Как да разтвори сънищата си за други. Като пътешественик, който си носи всичко полезно в пътната си торба.
Луз Терин рядко беше използвал тези инструменти. Струпал ги беше на една задна лавица в ума си, да събират прах. Щяха ли нещата да са тръгнали различно, ако беше отделял време, всяка нощ, да поскита из някоя мирна долина като тази? Ранд не знаеше. А и честно казано, тази долина вече не беше безопасна.
Мина покрай дълбока пещера отляво. Не я беше слагал там. Пореден опит на Моридин да го привлече? Подмина я, без да надникне вътре.
Гората не изглеждаше толкова жива, както допреди няколко мига. Ранд продължи напред, като се мъчеше да наложи волята си над земята наоколо. Не се беше упражнявал достатъчно в това, за жалост, тъй че гората скоро посивя и посърна.
Пещерата се появи пак. Ранд спря пред нея. Лъхна го студен влажен въздух, миришещ на плесен. Той захвърли тоягата и пристъпи в пещерата. Щом влезе, изпреде кълбо от синкавобяла светлина и го остави да се рее във въздуха до главата му. Сиянието заигра по мокрия камък.
Някъде дълбоко от пещерата отекна запъхтяно дишане. След това - уплашено ахване. И… плясък. Ранд тръгна напред, макар вече да се беше досетил какво е това. Всъщност от доста време се чудеше дали тя ще опита отново.
Озова се пред малка зала, може би десет крачки на ширина, в края на тунела, където камъкът хлътваше в басейн с бистра вода, съвършено кръгъл. Сините дълбини сякаш продължаваха надолу безкрайно.
Жена в бяла рокля се мъчеше да се задържи на повърхността в центъра му. Роклята й се къдреше във водата в кръг. Лицето й косата й бяха мокри. Тя изпъшка, потъна и замаха с ръце в кристално чистата вода.
След миг отново изплува задъхана.
- Здравей, Миерин - каза тихо Ранд. Ръката му се стегна в юмрук. _Нямаше_ да скочи във водата, за да я спаси. Това беше късче сън. Този вир можеше наистина да е вода, по по-вероятно бе да е нещо друго.
Появата му сякаш я насърчи, плясъците й станаха по-енергични и тя успя да се задържи на повърхността.
- Луз Терин - каза тя и избърса лицето си с длан, задъхана.
Светлина! Къде беше покоят му? Отново се чувстваше като дете, като момчето, което си мислеше, че Бейрлон е най-големият град на света. Да, лицето й беше друго, но лицата вече не значеха много за него. Беше същата личност.
От всички Отстъпници само Ланфеар бе избрала новото си име.
Помнеше. _Помнеше._ Бляскавите празненства, ръката й, отпусната върху неговата. Смеха й, надмогващ музиката. Нощите им. Не беше искал да си спомня как се люби с друга жена, особено една от Отстъпниците, но не можеше да избира от онова, което бе в ума му.
Онези спомени се смесиха с неговите, когато я бе пожелал като лейди Селийн. Глупава младежка страст. Вече не изпитваше тези неща, но спомените бяха останали.
- Можеш да ме освободиш, Луз Терин - каза Ланфеар. - Той ме плени. Трябва ли да те моля? Той ме плени!
- Ти се врече на Сянката, Миерин - каза Ранд. - Това заслужаваш. Жал ли очакваш от мен?
Нещо тъмно се пресегна нагоре, уви се около краката й и я задърпа в бездната. Въпреки думите си Ранд неволно пристъпи напред и насмалко да скочи в бездънния вир.
Спря. Най-после отново се почувства цял, след дълга борба. Това му даде сила, но във вътрешния му покой имаше слабост - слабостта, от която винаги се беше страхувал. Слабостта, която Моарейн с основание бе забелязала в него. Слабостта на състраданието.