Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Не можеше да види сплитовете на жените в далечината… можеше само да усети щитовете им.
Твърде слаби. Всеки щит беше твърде слаб, но все пак атаките им го бяха притеснили. Бяха дошли твърде бързо, поне три дузини Властелини на ужаса, и всеки от тях се опитваше да го откъсне от Извора. Това беше опасно - бяха очаквали появата му. Точно затова бяха ударили толкова здраво Лан с преливащи. За да привлекат Ранд да се покаже.
Той отбиваше атаките им. Нито една от тях не застрашаваше наистина да го заслони. Поотделно не можеха да откъснат някой, поел в себе си толкова много сайдин. Трябваше да са…
Разбра го точно преди да се случи. Тези атаки бяха прикритие, маневра. Предстоящата щеше да бъде направена от кръг от мъже и жени. Мъж щеше да води кръга.
„Там!” Щит се заби срещу него, но Ранд вече беше успял да се подготви. Преля Дух в бурята, запреде инстинктивно от спомените на Луз Терин и отблъсна щита. Запокити го настрани, но не можа да го унищожи.
Светлина! Това трябваше да е пълен кръг. Ранд изпъшка, щом щитът се хлъзна по-близо към него. Остави вибриращо очертание в небето, неподвижно въпреки бурята. Ранд му се възпротиви с вълна от Дух и Въздух и го задържа назад като нож, надвиснал над гърлото му.
Изгуби власт над бурята.
Затрещяха мълнии. Другите преливащи запредоха да подсилят бурята - не се опитаха да я овладеят, не им беше нужно. Това, че беше необуздана, им служеше, защото всеки миг тя щеше да порази Ранд.
Той изрева отново, по-силно, изпълнен с още по-голяма решимост. „Ще те надвия, Таим! Най-сетне ще направя това, което трябваше да направя преди месеци!”
Но не позволи на гнева и на дивата ярост да го тласнат към сблъсък. Не можеше да си го позволи. Беше се научил.
Това не беше мястото. Не можеше да се бие тук. Направеше ли го, щеше да загуби.
Натисна с приток на сила, изтласка назад щита на Таим, после в миг на затишие запреде портал. Девите му преминаха мигновено, а той присви глава срещу вятъра и ги последва.
Скочи в палатката на Лан. Моарейн бе изпълнила молбата му и бе разчистила пространство за него. Затвори портала и ветровете се усмириха, шумът заглъхна.
Беше се задъхал. По скулите му се стичаше пот. Тук, отново сред армията на Лан, бурята бе далечна, макар все още да чуваше грохота й и палатката да тръпнеше от поривите на вятъра.
Едва устоя да не се смъкне на колене. Задиша дълбоко, с усилие усмири разтуптяното си сърце и придаде спокойствие на лицето си. Беше искал да се _бие_, не да бяга! Можеше да надвие Таим!
И с това щеше да се изтощи толкова, че Тъмния щеше да го унищожи с лекота.
Вдигна очи към спокойното, мъдро лице на Моарейн.
- Капан ли беше? - попита тя.
- Не точно - отвърна Ранд. - По-скоро бойно поле, добре подготвено със стражи. Знаят какво направих в Марадон. Имат екипи от Властелини на ужаса, чакащи да Отпътуват където съм засечен и да ме атакуват.
- Видя ли грешката в тази атака? - попита тя.
- Грешка… не. Неизбежност - да.
Не можеше да води тази война лично. Не и този път.
Трябваше да намери друг начин да защити хората си.
Глава 12
Късче миг
Биргит се втурна през леса, придружена от трийсет айилци. Вдигаха шум - не можеха да го избегнат, - но айилците все пак бяха много по-безшумни от всички други бойци. Прескачаха паднали дънери, заобикаляха ги ловко или намираха камъни, на които да стъпят. Снишаваха се под надвиснали клони, извъртаха се и продължаваха напред.
- Тук - каза тя приглушено, след като заобиколиха скалистия хълм. За щастие пещерата все още си беше тук, обрасла с диви лози, и малкото поточе все още течеше през нея. Айилците се шмугнаха вътре и водата заличи всякаква миризма от преминаването им.
Двама от мъжете продължиха надолу по дивечовата пътека. Вече се движеха по-шумно, всяка клонка изпращяваше под стъпките им. Биргит остана с тези, които се скриха в пещерата. Вътре беше тъмно и миришеше на плесен и пръст.
Беше ли се крила в тази пещера преди столетия, когато бе живяла в тези гори като разбойничка? Не знаеше. Рядко си спомняше нещо от предишните си животи, понякога бяха само мимолетни спомени от промеждутъчните години в Света на сънищата, преди да бъде върната свръхестествено на този свят от Могедиен.
Призля й, щом си помисли за това. Това, че се беше преродила, свежа и нова - това добре. Но да й изтръгнат спомените, самото усещане за себе си? Ако изгубеше спомените си за времето, преживяно в Света на сънищата, щеше ли и Гайдал да забрави всичко? Щеше ли да забрави себе си?