Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Стисна зъби. „Последната битка е, глупачко. На кого му пука за онова?”
Но й пукаше. Един въпрос бе започнал да я гложди. Ами ако с изхвърлянето й от Света на сънищата се беше откъснала от Рога? Не знаеше дали това е възможно. Вече не помнеше достатъчно, за да каже.
Но ако беше откъсната, щеше да загуби Гайдал завинаги.
Отвън хрущяха листа, пращяха сухи клонки. Шумът беше толкова силен, че бе готова да се закълне, че хиляда войници минават покрай пещерата… макар да знаеше, че юмрукът тролоци е само петдесет звяра. Все пак петдесет надвишаваха хората й. Не се притесняваше. Макар да се оплакваше на Елейн, че не разбира много от военно дело, това криене в гора с добре обучени спътници… беше го правила преди. Десетки пъти. Може би стотици, макар спомените й да бяха толкова смътни, че не можеше да каже със сигурност.
Когато почти всички тролоци подминаха, тя и айилците й изскочиха от укритието си. Чудовищата бяха поели надолу по лъжливата диря, оставена от двамата айилци, и Биргит ги нападна в гръб. Свалиха доста със стрели, преди останалите да реагират.
Тролоците не умираха лесно. Често трябваха по две-три стрели, за да ги повалиш. Е, това ставаше само когато не улучиш очите или гърлото. Тя никога не пропускаше. Чудовище след чудовище рухваха на земята от стрелите й. Тролоците бяха започнали да се спускат надолу от пещерата, което означаваше, че всеки убит от нея или айилците ставаше поредния труп, през който другите трябваше да се изкатерят, за да я достигнат.
Петдесет станаха трийсет само за секунди. Когато тези трийсет се втурнаха нагоре, айилците вдигнаха копията си и влязоха в близък бой с тях, а Биргит и другите слязоха няколко стъпки надолу и удариха тролоците във фланг.
Двайсет станаха десет, които се опитаха да побегнат. Макар околността да беше гъсто обрасла, лесно се различаваха… трябваше да се поразяват в краката или в тила, за да паднат и след това копията да ги довършат.
Десетима айилци се погрижиха за тролоците - забиха копията си в гърлата им, за да са сигурни, че са мъртви. Другите събраха стрелите. Биргит даде знак на Ничил и Лудин и те тръгнаха с нея да обходят района.
Стъпките й бяха познати, тези гори й бяха познати. Не просто заради миналите й животи, които вече не можеше да си спомни. През столетията, преживени в Света на сънищата, двамата с Гайдал бяха прекарали много години в тези гори. Помнеше как я беше галил по лицето. По шията.
„Не мога да изгубя това - помисли Биргит в паника. - Светлина, не мога. Моля те…” Едва надви паниката си. Не знаеше какво става с нея. Спомни си нещо, някакъв смътен спор за… за какво? Беше го изгубила. Хората не можеше да бъдат откъснати от Рога, нали? Ястребовото крило можеше да знае. Трябваше да го попита. А ако вече го бе направила?
„Да ме изгори дано!”
Някакво движение в леса я накара да замръзне. Присви се до една скала и вдигна лъка. Наблизо изпукаха храсти. Ничил и Лудин бяха изчезнали при първия звук. Светлина, бяха много добри. Отне й миг, докато успее да види къде са.
Вдигна пръст и посочи себе си, а след това напред. Щеше да разузнае, а те - да я прикриват.
Тръгна безшумно. Щеше да покаже на тези айилци, че не само те могат да се движат незабележимо. А и тези гори бяха _нейни_. Нямаше да се излага пред някаква шайка пустинници.
Движеше се крадешком, като избягваше шубраците и сухите тръни. Земята миришеше на застояло, както не трябваше да мирише никоя гора, а над това се носеше вонята на смърт и на гнило. Подмина няколко паднали тролоци. Кръвта им беше почерняла. Бяха мъртви поне от няколко дни.
Елейн беше заповядала на войските си да прибират загиналите. Хиляди и хиляди тролоци се движеха из тези гори като пълзящи гадини. Елейн искаше да намират само своите мъртви, с надеждата, че това ще им вдъхва страх.
Биргит продължи към звуците и скоро видя тъмни сенки. Тролоци. Душеха въздуха.
Съществата продължаваха да прииждат през горите. Бяха принудени да отбягват пътищата, където ги покосяваха драконите. Планът на Елейн изискваше екипи като този, който водеше Биргит, да откъсват тролоците, да ги примамват навътре в леса и да ги унищожават.
Тази орда, за жалост, беше твърде голяма, за да могат бойците й да се справят с нея. Биргит отстъпи, махна на айилците да я последват и поеха безшумно назад към лагера.
Тази нощ, след провала си с армията на Лан, Ранд избяга в сънищата си.
Подири своята тиха и самотна долчинка и се озова сред разцъфнали диви череши, въздухът бе наситен с уханието им. Дърветата сякаш пламтяха, обсипани с прелестни розови и бели цветчета.