Въпросът и Възражението

— О, не — казва Тод. — О, не.

Страничната врата се отваря и мъжът, който ме пусна тук, влиза отново.

— Всичко наред ли е, лейтенант?

— Лейтенант ли? — ахвам аз.

— Всичко е наред — задавено отвръща Тод. — Всичко е наред.

Мъжът постоява още секунда, после пак се прибира.

— Лейтенант? — повтарям полугласно.

Тод се е свил одве, подпрял е длани на коленете си, взира се в пода.

— Не бях аз, нали? — казва тихо, тихо. — Не съм бил аз, който… — прави жест към гривната, без да вдига очи. — Не съм ти я сложил аз, без дори да те позная, нали?

— Не — отвръщам, чета всичко в Шума му, чета нещата, които той не може да изрече, чета ужаса, който клечи в него, с който той се бори и с всички сили се мъчи да не го гледа, да не мисли за него. — Сложиха ми я във Възражението.

Тод бързо вдига очи, Шумът му е пълен с въпросителни.

— Това беше единственият начин да вляза в града необезпокоявана и да те намеря — обяснявам. — Само така можех да мина край войниците, защото всички жени в града вече имат гривни и аз не можех да се отличавам.

Лицето ми се изкривява, когато проумява.

— О, Виола.

Издишам тежко.

— Тод — казвам. — Моля те, ела с мен.

Очите му са мокри, но сега аз вече го виждам, най-после го виждам, най-после го познавам, познавам лицето му, познавам Шума му, познавам ръцете му, които се отпускат поразени.

— Твърде късно е — казва, а гласът му е толкова тъжен, че и моите очи се напълват със сълзи. — Аз съм мъртъв вече, Виола. Мъртъв съм.

— Не си мъртъв — казвам и се приближавам още малко. — Просто са настъпили страшни времена.

Той навежда поглед, очите му не се фокусират върху нищо.

Не чувствам нищо, казва Шумът му. Не пускам нищо вътре.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Тод? — казвам и посягам към ръката му. — Тод, погледни ме.

Той ме поглежда и отчаянието в Шума му е толкова огромно, че ме изпълва чувството, че съм застанала на ръба на бездна, усещам, че ще пропадна, ще падна в него, ще падна в Тод, в чернота, толкова пуста и самотна, че никога повече няма да мога да се измъкна.

— Тод — казвам отново, а гласът ми пресеква. — На онази площадка под водопада, помниш ли какво ми каза ти тогава? Помниш ли какво ми каза, за да ме спасиш?

Той бавно поклаща глава.

— Сторих ужасни неща, Виола. Ужасни неща…

— Всички падаме, каза ми ти тогава — стискам здраво ръката му. — Всички падаме, но не това е най-важното. Важното е да се изправим, след като сме паднали.

Но той тръсва глава и се дърпа от мен.

— Не — отвръща глава. — Не, на теб ти е лесно, защото не беше тук. Лесно ти е, защото не видя…