Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Поглеждам пак през огледалото. Главата на голия мъж е отпусната безжизнено на гърдите му, от увисналата челюст капе слюнка. Господин Хамър сваля раздразнено ръкавиците си и ядосано ги хвърля на масата с инструментите.
— Аз съм благословен — топло възкликва Кметът. — Постигнах амбицията си да върна тази планета на правилния път на развитие. След дни, дори може би след часове, ще унищожа терористките. А когато новите заселници кацнат, аз ще бъда този, който ще им подаде приятелска ръка и ще ги посрещне.
Вдига ръце нагоре, сякаш няма търпение да започне да посреща.
— А кой ще стои до мен? — разтваря ръце към нас. — Вие двамата.
Дейви целият грее в розово, посяга и хваща ръката на баща си.
— Дойдох в този град с един син — казва Кметът, все така протегнал ръка и към мен, — но тук бях благословен да намеря още един.
Чака да поема ръката му.
Чака вторият му син да поеме ръката му.
— Поздравления, лейтенант Кретенче — казва Дейви навън и се мята на седлото на Смъртоносен.
— Тод? — казва Айвън, докато аз възсядам Ангарад. — Може ли да ти кажа две думи?
— Той ти е шеф сега — казва му Дейви. — Ще се обръщаш към него с „лейтенант“, ако не искаш да те пратим на предната фронтова линия да копаеш септични ями.
Айвън поема дълбоко въздух, за да се успокои.
— Добре, лейтенант, ще ми позволите ли да ви кажа две думи?
Поглеждам го от гърба на Ангарад. Шумът му кипи, готов да насилничи, ври, върти се около изстрела в крака му, в него се премятат заговори и преврати, различни начини да си отмъсти на Кмета, мисли ги открито, сякаш за да ме впечатли.
— По-добре е да държиш Шума си скрит — казвам му. — Никога не знаеш кой подслушва.
Плясвам Ангарад с поводите и се връщаме на пътя. Шумът на Айвън ме преследва. Аз напълно го пренебрегвам.
Не чувствам нищо, не пускам нищо вътре.
— Той те нарече свой син — казва Дейви и гледа право напред, докато слънцето залязва зад хълмовете. — Това май значи, че двамата с теб сме братя.
Не отговарям.
— Трябва да измислим нещо, с което да отпразнуваме това — продължава Дейви.
— Къде? — питам. — Как да го отпразнуваме?
— Е, сега сме офицери, нали така, братко? Аз смятам, че офицерите се ползват от разни привилегии — поглежда косо към мен, Шумът му е ярък като пламък, пълен е с неща, които непрекъснато виждах в стария Прентистаун.
Картини на жени без дрехи.
Намръщвам се и пращам към него картина на жена без дрехи с метална гривна на ръката.
— Е, и? — вика Дейви.
— Ти си извратен.
— Не, братко, сега разговаряш със сержант Прентис. Може би най-после нещо при мен ще потръгне.
Разсмива се и се смее ли, смее. Чувства се толкова добре, че доброто му настроение докосва и моя Шум, прави и него ярък против волята ми.
— О, хайде де, лейтенант Кретенче, нали не рониш още сълзи за твоето момиче, а? Тя те заряза преди месеци. Трябва да ти намерим някоя нова!
Млъквай, Дейви.
— Млъквай, сержант Дейви — той пак се засмива. — Добре, добре, ти си стой у дома, чети си книгата…
Млъква рязко.
— Ох, мътните го взели, прощавай, не, не исках да кажа това. Забравих.
Най-странното обаче е, че при тези думи той е напълно искрен, виждам го в Шума му.
Настъпва отново миг на пълна тишина, докато Шумът му пак запулсира с онова силно чувство, което той така упорито крие…
Нещо, което той така се старае да прикрие от мен, да го зарови под друг Шум, но то го кара да се чувства толкова…
И тогава Дейви казва:
— Виж… — виждам предложението, което се изправя в Шума му и не мисля, че мога да го понеса, не мисля, че ще мога да живея дори и една минута повече, ако той наистина го изрече. — Ако някога се решиш и искаш да ти прочета от книгата на майка ти, то аз…
— Не, Дейви — отвръщам бързо. — Не, благодаря ти, но не.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен.
— Добре, да знаеш, че предложението ми си остава — Шумът му отново става ярък, цъфти от радост, докато си мисли за новия си чин, за жени, за това, че аз и той сме братя.
Докато стигаме града, той си подсвирква весело.
Лягам на дюшека, обърнал гръб на кмета Леджър, който дъвче вечерята си както обикновено. Аз също ядох, а сега съм извадил книгата на мама, просто да я погледам, сложена върху одеялото.