Въпросът и Възражението

Мо-ой. Мой. Думата е мой. Поемам дълбоко дъх. Мии. Мии-лии. Това е мили, така ще да е. Мой мили. А последната дума е сине, знам я много добре, защото я чух така ясно днес.

Мисля си за протегнатата му ръка.

Мисля за момента, в който я поех.

Мой мили сине.

— Казвам, че мога да ти прочета това нещо, ако искаш — казва кметът Леджър, неспособен да прикрие отегчението си от четящия ми Шум.

Извъртам се яростно към него.

— Млъквай, казах!

Той вдига ръце.

— Добре, добре, както кажеш — сяда обратно на дюшека и последната дума просъсква саркастично през зъби, — лейтенант.

Надигам се. Сядам.

— Как ме нарече?

— Нищо — не ме гледа в очите.

— Това не съм ти го казвал — продължавам. — Не съм ти казал и дума за това, че съм лейтенант.

— В Шума ти е.

— Не, не е в Шума ми — скачам на крака. Защото съм прав. Откак се прибрах тази вечер, не съм мислил за друго, освен за книгата на мама. — Откъде знаеш?

Той ме поглежда, но от устата му не излизат думи, а Шумът му се бори да ми каже нещо.

И не ми го казва.

Правя крачка към него.

Вратата прави щрак-щрак и господин Колинс влиза безцеремонно.

— Някой е дошъл да те види — вика ми, после забелязва Шума ми. — Какво става тука?

Няма кой да ме търси — казвам, без да свалям очи от кмета Леджър.

— Едно момиче те чака — казва господин Колинс. — Вика, че Дейви я е пратил.

— Мътните да го вземат! — казвам. — Хем го предупредих, че не искам.

— Е, не знам какво там сте се разбирали — продължава господин Колинс. — Тя обаче вика, че с друг нямало да говори, само с тебе — изкикотва се. — Много е сладка обаче.

Извръщам се, като чувам тона му.

— Не я закачай, която и да е! — казвам. — Не е редно.

— Щом е тъй, не се бави много тука горе, че не отговарям! — той се засмива и затваря вратата зад гърба си.

Взирам се в кмета Леджър, Шумът ми е възбуден.

— Не съм свършил с теб.

— Беше в Шума ти — повтаря той, но аз съм вече в коридора и го заключвам вътре. Щрак-щрак.

Смъквам се надолу по стълбите, мисля си как ли да отпратя момичето, как да попреча на господин Колинс да я притеснява, как да я предпазя от всички мръсни мисли на мъжете наоколо, Шумът ми ври от подозрения и тревоги около кмета Леджър, но нещата ми се изясняват, едва когато влизам в главната зала на катедралата.

Господин Колинс ме чака, подпрян на стената със скръстени глезени, отпуснат и усмихнат. Посочва с палец настрани.

Поглеждам.

И тя е там.