Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
— Казах ти, че е сладуранка — вика мъжът, поглежда ме противно и излиза през някаква странична врата.
Тод не помръдва, взира се в мен.
— Това си ти — казва.
Но не прави и крачка към мен.
— Тод — казвам и аз прекрачвам към него.
А той отстъпва крачка назад.
Спирам.
— Кой е този? — пита Тод и гледа Лий зад гърба ми, който се старае с всички сили да се преструва на истински войник от хората на Кмета.
— Това е Лий — казвам. — Един приятел. Дойде с мен, за да…
— Какво правиш тук?
— Дойдох да те отведа — казвам. — Дойдох да те спася.
Виждам го как преглъща. Виждам как адамовата ябълка на гърлото му се премества.
— Виола — казва най-после. Името ми изпълва Шума му изцяло. Виола, Виола, Виола.
Хваща главата си с ръце, заравя пръсти в косата си, която е по-дълга и по-рошава от последния път, когато го видях.
Станал е и по-висок.
— Виола — казва отново.
— Аз съм — отвръщам и правя втора крачка към него. Той не отстъпва, а аз продължавам към него, прекосявам залата, не тичам, просто се приближавам към него все повече и повече.
Но когато стигам съвсем до него, той пак отстъпва.
— Тод? — казвам.
— Какво правиш тук?
— Дойдох за теб — стомахът ми се свива. — Обещах ти, че ще се върна и се върнах за теб.
— Ти каза, че няма да тръгваш без мен — казва той и в Шума му виждам силно раздразнение от жалния тон, с който ми говори. Прочиства гърлото си. — Ти ме изостави тук.
— Отведоха ме насила — казвам. — Нямах избор.
Шумът му става много силен и макар да чувствам щастието в него…
О, Господи Боже, Тод, в Шума му има и ярост.
— Какво сторих? — казвам. — Трябва да вървим. Възражението ще…
— Значи ти сега си от Възражението, така ли? — срязва ме той, горчивината му расте. — Част от тези убийци.
— А ти вече си войник, така ли? — отвръщам внезапно, сама се изненадвам от гласа си и соча буквата В на ръкава му. — Не ми говори за това кой бил убиец, Тод.
Възражението изби диваците — казва той с нисък гневен глас.
И виждам телата на диваците в Шума му.
Натрупани на камари, едно върху друго, захвърлени като смет.
И В-то на Възражението, изписано на зида зад тях.
И Тод, заобиколен от телата, нагазил сред телата.
— По-добре да бяха убили и мен заедно с тях.
Затваря очи.
Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.
— Виола? — казва Лий зад гърба ми. Обръщам се. Той е прекосил залата до средата.
— Чакай отвън — казвам остро.
— Виола…
— Вън.
Видът му е така загрижен, толкова готов е да се бие за мен, че сърцето ми се свива. По пътя насам той излъчваше толкова силно в Шума си, че аз съм негова затворничка, че другите войници, край които минавахме, сметнаха, че се кани да ме изнасили, но засега се мъчи да го прикрие и му подсвиркваха, за да му пожелаят късмет с мен. После се скрихме в катедралата, видяхме как Дейви Прентис си тръгна, в Шума му се мяркаха неща, които не мога да повторя, мислеше си как на него и Тод им се полага празненство.
Затова се престорихме, че аз съм празненството.
И планът взе, че проработи.
Честно да ви кажа, малко се разстроих като видях колко лесно стана всичко.
Лий пристъпва от крак на крак.
— Викни ме, ако ти потрябвам.
— Ще те викна — отвръщам, а той се колебае още секунда, после излиза през предната порта, но я оставя отворена, за да ни наблюдава.
Очите на Тод са все така затворени и той повтаря Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз някакви ужасни думи, които звучат така страшно, че няма да се учудя, ако Кметът също ги произнася от време на време.
— Ние не сме избили диваците — казвам.
— Ние? — ахва той с широко отворени очи.
— Не знам кой е бил, но не сме били ние.
— Вие хвърлихте бомба сред тях в деня, в който взривихте радиокулата — изплюва той думите срещу мен. — После сте се върнали в деня на нападението над затворите, за да довършите работата.
— Бомба ли? — казвам. — Каква бомба…
Но после си спомням…
Първата експлозия, която накара войниците, охраняващи кулата, да се отдалечат.
Не.
Не би могла да го стори.