Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Слязоха по стълбите. На Чан му хрумна нещо и прошепна в ухото на капитана:
— Не сме сами, капитане. Може да срещнете един германски доктор, Свенсон, от свитата на принца. Или една млада жена, госпожица Селесте Темпъл. Ние сме заедно в това — кажете името ми и те ще ви повярват. Кълна ви се, че са много по-страховити, отколкото изглеждат.
Стигнаха портата. Капитан Смайт му кимна отсечено — на войниците би им направил впечатление всеки друг поздрав — и Чан излезе на улицата.
Тръгна към площад „Света Изобел“ и седна до фонтана, откъдето лесно щеше да забележи, ако някой се опиташе да се приближи към него от която и да е посока. Луната беше слабо бледо сияние зад навъсените облаци. От реката се бе надигнала мъгла и пълзеше към него по тухлите; влагата й гъделичкаше разраненото му гърло и дробове. Глождеше го тревогата колко ли са пострадали дробовете му. Беше виждал туберкулозни, които бълваха живота си на кървави парцали — дали това не бе първият етап на подобна мъка? Пое си дъх и усети още едно бодване, все едно в дробовете му имаше стъкло, което се забиваше в плътта му при всяко вдишване. Изхрачи гъста храчка от гърлото си и се изплю на паветата. Изглеждаше по-тъмна от нормалното, но не можеше да разбере дали е заради синята течност, или е кръв.
Кутиите бяха пратени в Харшморт. Защото там бе по-широко? По-усамотено? И едното, и другото бе вярно, но му хрумна още нещо — каналите. Харшморт бе идеалното място да се пращат кутиите към морето… към Мекленбург. Ядоса се на себе си, че не бе разгледал картите в стаята с купола. Тогава поне щеше да може да ги опише на Свенсон, а сега имаше само най-бегла представа къде са забити няколкото цветни кабарчета. Въздъхна — пропусната възможност. Нямаше какво да направи.
Прекараното в безсъзнание време бе провалило надеждите му да открие госпожица Темпъл, защото където и да бе отишла, беше съмнително, че все още е там — независимо какво се бе случило. Очевидната възможност бе къщата на Баскомб, но той се въздържаше, въпреки че би му доставило огромно удоволствие да го пребие, независимо на кого служеше. За първи път се запита дали Селесте също би могла да се въздържи — възможно ли бе да не бе тръгнала да търси Баскомб? Беше ги оставила, кипяща от емоции, след като бе говорила за това, което бе изгубила. Ако то не значеше Баскомб, какво тогава? Ако приемеше думите й буквално, което май никога не бе правил, Баскомб вече нямаше място в сърцето й. Кой друг бе смазал щастието й?
Прокле се какъв глупак е и тръгна колкото можеше по-бързо към „Сен Роял“.
Подмина главния вход и влезе право в задната алея, където мъже с бели ливреи от нощната кухня изкарваха навън металните варели с остатъците и боклуците от вечерта. Отиде до най-близкия, посочи натрупаните варели и му викна:
— Кой ви каза да ги оставите тук? Къде е управителят ви?
Мъжът го погледна неразбиращо — явно винаги оставяха варелите тук, но запелтечи пред строгото и странно поведение на Чан.
— Господин Албер?
— Да! Да! Къде е господин Албер? Искам да говоря с него незабавно!
Мъжът посочи вътре. Другите вече ги зяпаха. Чан се обърна към тях и заповяда:
— Стойте тук! Ще я видим тази работа!
Влезе през сервизния коридор и зави при първа възможност в посока обратна на кухнята и господин Албер. Както се надяваше, това го отведе в пералните и килерите. Забърза нататък и скоро откри каквото търсеше — униформен портиер, който се мотаеше с халба бира. Чан влезе — сред метли, кофи и гъби — и затвори вратата. Портиерът се задави от изненада и инстинктивно отстъпи към тракащия куп дръжки за метли. Чан го хвана за яката и заговори бързо и тихо:
— Слушай ме, бързам. Трябва да занеса едно съобщение — лично, дискретно — в стаите на графиня Лакер-Сфорца. Познаваш ли я? — Човекът кимна. — Добре. Заведи ме там веднага по задните стълби. Не трябва да ни виждат, за да се запази репутацията на дамата. Тя трябва да получи съобщението ми. — Бръкна в джоба си и извади сребърна монета. Мъжът я видя и кимна, а Чан с едно движение прибра монетата в джоба си и извлече портиера от стаята. Щеше да му я даде, когато стигнеха.
Беше на третия етаж, в дъното. Портиерът почука на вратата. Никой не отговори. Почука пак. Нищо. Чан му даде монетата и извади втора.
— Не сме се срещали — каза и му я подхвърли. Портиерът кимна и се оттегли заднишком. След няколко крачки — Чан го гледаше свирепо — се обърна и почти побягна. Чан извади халката с шперцовете.