Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Апартаментът беше пълна противоположност на апартамента на Селесте в „Бонифас“ — излъчваше характерното за „Сен Роял“ излишество от килимите до кристала. И май беше празен. Чан взе един елегантен стол и залости вратата с него. Не искаше някой да прекъсне търсенето му.
Усили газовите лампи и огледа главния салон. Отляво и отдясно имаше отворени врати и още една затворена в отсрещния край. Бързо погледна през страничните — стая за прислужниците и втори салон. Приближи се до затворената врата и я бутна. Беше тъмно. Намери опипом газовата лампа и освети елегантна дневна с два прекрасни шезлонга и огледален поднос, пълен с бутилки. Ужас прободе сърцето му. Под единия шезлонг лежаха захвърлени две зелени боти.
Погледът му обходи стаята за други следи. На подноса с напитките имаше четири чаши, някои недопити и изцапани с червило, а на пода зад другия шезлонг имаше още две. Високо на отсрещната стена имаше голямо огледало в тежка рамка, което отразяваше вратата под изкривен ъгъл. Чан го погледна отвратено — не обичаше да се оглежда, но погледът му бе привлечен от нещо друго в отражението: на стената до него висеше малка картина, която можеше да е създадена единствено от четката на Оскар Вайланд. Той я свали от стената и я обърна, за да разгледа гърба. Вероятно с почерка на самия художник със сини букви там пишеше: „Благовещение 3/13“, а отдолу имаше поредица символи — като математическа формула, след които имаше гръцки букви, а накрая пишеше „И така те ще бъдат преродени“.
Обърна картината, смаян от откровено сладострастното й естество. Картината не беше чак порнографска, в смисъл не бе напълно откровена, но по някакъв начин бе осезаемо чудовищна. Чан дори не можеше да каже защо, но силното потръпване от отвращение бе също така неоспоримо и едновременно с вълнението в слабините му. Тази част от картината като че ли не беше непосредствено до онази, която бяха видели в галерията — на възторженото белязано лице на жената — дори само идеята да мисли за нея като за Дева Мария бе ужасяваща. Тази част показваше голия й таз отстрани, разкошните й бедра се бяха обвили около хълбоците на някаква фигура в синьо, която очевидно се съвкупяваше с нея. На втори поглед обаче Чан видя ръцете на синята фигура да стискат задника на жената… ръцете също бяха сини и окичени с много пръстени, а на китките блестяха много гривни от различен метал — злато, сребро, мед, желязо — мъжът не носеше синя дреха, синя бе кожата му. Може би бе ангел — достатъчно светотатство само по себе си, — но противоестествеността на картината се утежняваше от идеално предадената материалност на телата, от чувствената непосредственост на тежестта на бедрата на жената в ръцете на мъжа, на сплетените им тела, застинали за миг, но пораждащи незабавна представа за сладостно извиващия се съюз, който щеше да продължи — поне в ума на зрителя.
Чан преглътна и непохватно закачи картината на мястото й. Погледна я пак, съкрушен от реакцията си, объркан от дългите нокти на върховете на сините пръсти и деликатно изрисуваните отпечатъци, които оставяха в плътта на жената. Обърна се към шезлонга и извади зелените боти изпод него. Със сигурност бяха на Селесте. Самата мисъл, че краката й са толкова мънички, че се побират в такива, и въпреки това тя крачи с тях така решително, изведнъж му се стори непоносима. Въздъхна горчиво, обзет от съжаление, и почти несъзнателно ги пусна в широките джобове на палтото си. В стаята имаше още една врата, открехната. Бутна я с върха на бастуна си и тя безшумно се отвори.
Това явно бе спалнята на Розамунд. Леглото бе огромно, с високи махагонови колони в ъглите и тежки пурпурни завеси. По пода имаше разхвърляни дрехи, бельо, но имаше и рокля, жакет и дори обувки. Не разпозна никоя от дрехите като дреха на Селесте, но всъщност едва ли би могъл. Самата мисъл за бельото на Селесте — особено сега, когато се боеше, че тя е мъртва, изглеждаше нередна. Може би бе просто остатъчен ефект от картината на Вайланд, но Чан откри, че мислите му, дори може би сърцето му, са пронизани от образа на ръцете му, които се плъзгат по стройния й гръб към бедрата й, бедра, непокрити от корсети и фусти, по несъмнено кадифената й кожа. Тръсна глава. Какво си мислеше? Най-вероятно щеше да дръпне завесите и да открие трупа й. Насили се да се върне към задачата си, към стаята, и да се отдалечи от настойчивите си фантазии. Пое си дълбоко дъх — болка стегна гърдите му — и пристъпи към леглото. Дръпна завесите.
Завивките бяха разбъркани, изритани на небрежни купчини, но Чан видя изпод тях да се подава бледа женска ръка. Погледна възглавниците, натрупани върху главата на жената, и махна най-горната. Видя разрошена тъмнокафява коса. Махна още една възглавница и видя лицето на жената; лежеше със затворени очи, устните й бяха притворени, избледнелите белези по кожата около очите й едва се виждаха. Беше Маргарет Хук — госпожа Марчмур. Чан видя, че е гола, в момента, когато тя отвори очи. Тя също го видя над себе си и клепачите й трепнаха, но лицето й остана невъзмутимо. Госпожа Марчмур се прозина и лениво разтърка лявото си око. Седна в леглото, чаршафите се смъкнаха до кръста й и тя разсеяно ги дръпна да се прикрие.