Тайната история

— Не сега, моля ви — каза уморено Хенри.

След като махнахме чиниите, той опря лакти на масата и запали цигара. Имаше нужда да се избръсне, а под очите му имаше тъмни кръгове.

— И тъй, какъв е планът? — попита Франсис.

Хенри хвърли кибритената клечка в пепелника.

— Този уикенд. Утре.

Чашата с кафе застина на половин път към устните ми. Взрях се в него.

— О, Боже — каза Чарлс разстроено. — Толкова скоро!

— Не можем да отлагаме повече.

— Как? Какво можем да направим за толкова кратко време?

— На мен също не ми харесва, но ако изчакаме, ще ни се отвори нова възможност едва следващия уикенд. Като стана дума за това, може изобщо да нямаме друга възможност.

Настъпи кратка тишина.

— Това вече е наистина, нали? — попита Чарлс несигурно. — Това е окончателно?

— Нищо не е окончателно — отвърна Хенри. — Обстоятелствата няма да са изцяло под наш контрол. Но искам да имаме готовност, ако ни се отвори възможност.

— Звучи малко неопределено — каза Франсис.

— Така е. Но за съжаление не може да бъде другояче, тъй като Бъни ще свърши по-голямата част от работата.

— Как така? — каза Чарлс и се облегна на стола си.

— Нещастен случай. По време на туризъм, ако трябва да сме точни — Хенри направи пауза. — Утре е неделя.

— Да.

— Така че, ако утре времето е хубаво, Бъни най-вероятно ще излезе на разходка.

— Не винаги ходи — възрази Чарлс.

— Почти винаги. А ние имаме доста добра представа за маршрута му.

— Променя се — казах. Миналия семестър бях ходил с Бъни на доста такива разходки. Беше склонен да прекосява потоци, да се катери през огради и да прави какви ли не още неочаквани отклонения.

— Разбира се, но го знаем в най-общи линии — продължи Хенри. Извади къс хартия от джоба си и го разстла на масата. Когато се наведох над него, видях, че е карта. — Излиза от задната врата на тази сграда, заобикаля игрищата за тенис, а после тръгва към гората, но не се насочва към Северен Хампдън, а на изток, към връх Катаракт. Там е гъсто залесено и по този път няма много туристи. Върви в тази посока, докато стигне до козята пътека. Ричард, знаеш за коя пътека говоря, започва от бялата заоблена скала и води на югоизток. Продължава почти един километър, а после се разклонява…

— Но ако го чакате там, ще го изпуснете — казах. — Минавал съм с него по този път. Бъни е толкова склонен да поеме на запад, колкото и да продължи на юг.

— Ако става дума за това, можем да го изпуснем много преди това място — обясни Хенри. — Знам, че може изцяло да се откаже от този път и да тръгне на изток, докато стигне до магистралата. Но разчитам на това, че най-вероятно няма да го направи. Времето е хубаво, няма да иска да мине по толкова лесен маршрут.

— А второто разклонение? Не можеш да си сигурен накъде ще поеме оттам.

— Не е нужно. Помниш накъде води, нали? Клисурата.