Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Под издадения край на покрива беше тъмно и аз виждах само неясните очертания на нейната рокля, бледия, мъничък овал на лицето й, белите блестящи зъби, а когато тя се извърна към мене — големите, тъмни орбити на очите, където, изглежда, нещо едва-едва се движеше. Такова движение ви се привижда, когато потопите поглед в безкрайно дълбок кладенец. „Какво се движи там? — питате се вие. — Някое сляпо чудовище или само залутани отблясъци от вселената?“

Хрумна ми — не се смейте, — че без да прилича ни най-малко на сфинкс, с детинското си неведение тя беше по-загадъчна от сфинкс, който предлага на пътниците детски гатанки. Бяха я отвели в Патусан, преди да е прозряла житейските истини. Тук тя бе израсла; нищо не бе видяла, нищо не познаваше, нямаше представа за нищо. Питам се беше ли тя уверена, че съществуват и други кътчета на земята освен Патусан? Каква представа можеше да си създаде тя за външния свят, не съм в състояние да разбера: от неговите обитатели девойката познаваше само една излъгана жена и един зъл старец. Оттам при нея бе дошъл и нейният любим, надарен с неотразим чар. Но какво би станало с нея, ако той се върнеше в онези непознати земи, които като че ли винаги извикват обратно своите чеда? Майка й я предупреждаваше за това със сълзи на очи, когато умираше…

Джуъл здраво ме хвана за ръката, а веднага щом се спрях, бързо ме пусна. Тя беше смела и свенлива. Не се боеше от нищо, но я възпираше дълбока неувереност и отчужденост — приличаше на храбрец, който си пробива път пипнешком в мрака. Аз принадлежах към това Непознато, което всеки момент можеше да извика Джим при себе си като своя собственост. Бях посветен, така да се каже, в тайната природа на това Непознато и в неговите намерения, бях довереник на страшна тайна, бях облечен може би с неговата власт! Изглежда, Джуъл предполагаше, че с една само дума мога да изтръгна Джим от нейните прегръдки; дълбоко съм убеден, че тя се измъчваше от лоши предчувствия по време на дългите ни разговори с Джим. Бе преживяла истинско и непоносимо мъчение, което би я навело на мисълта да ме убие, ако неспокойната й душа можеше да проумее страшната обстановка, създадена от самата нея. Такова е моето впечатление и това е всичко, което мога да ви кажа: положението постепенно ми се изясни и бях смаян и удивен. Тя ме накара да й вярвам, но нямам думи, с които да предам впечатлението, упражнено върху мен от този бърз, енергичен шепот, меките страстни интонации, неочакваната, бездиханна пауза и умолителния жест на протегнатите внезапно към мен бели ръце. Ръцете се отпуснаха надолу; призрачната фигура се олюля като стройна фиданка на вятъра: бледият овал на лицето помръкна. Невъзможно беше да различа нейните черти, бездънни бяха тъмните очи. Два широки ръкава се издигаха в тъмнината като разтварящи се криле; тя стоеше безмълвна, притиснала с длани страните си.