Дни на кръв и звездна светлина

В Лираз се надигна ярост срещу момичето, което причини това на нейния горд и красив брат. За кой ли път той заминаваше без посока, за да търси тази... твар... и се връщаше прекършен? Отново и отново съкрушен. Твар. Самата дума звучеше грозно, но Лираз не знаеше как другояче да нарича в мислите си онова момиче: Мадригал, Кару, химера, човек, а сега и възкресител. Какво беше тя всъщност? Лираз не изпитваше отвращение към нея, вече не; чувстваше по-скоро възмущение. Недоверие. Мъж като Акива прекосява светове, за да я открие; промъква се в столицата на врага само за да танцува с нея; обръща небесните селения в ад и ада в небесни селения, за да отмъсти за смъртта ѝ; спасява другарите ѝ и нейните себеподобни от мъчения и изтребление, а тя им го връща изтърбушен, унижен, опустошен?

Лираз не знаеше какво точно Кару е казала на Акива последния път, но виждаше, че едва ли е нещо мило. Докато тримата летяха мълчаливо, си представяше какво тя би казала на нея, ако някога – колкото и невероятно да е това – двете отново се озоват лице в лице. Оказа се много приятен начин за запълване на времето.

– Ето. – Акива пръв го видя и им го посочи. Мечът.

В златните си времена Астре беше прочут като Града на стоте кули. По една за всеки от звездните богове – тънки и главозамайващо високи, подобни на цветни стебла, устремени към небесата. Всичките бяха от кристал; веднъж отразяваха буреносните облаци на смарагдовия бряг, друг път разпръскваха призми танцуваща светлина върху покривите под тях.

Градът бил унищожен преди хиляда години по време на въстанието, оглавено от Войнолюбеца. Това пред тях бе новият Астре, въздигнат от Йорам върху развалините на предишния град. Макар да направи опит да възстанови напълно мъртвата столица на своите предшественици, онази беше създадена със силите на изгубената сега магия, а тази – само с робски труд. Днес кулите не бяха и наполовина толкова високи като предишните, нито представляваха неръкотворни кристални колони, а бяха издигнати от стъкло, слепено и занитено, поддържано със скеле от стомана и желязо. Най-високата от тях беше Кулата на завоевателя с подобен на меч силует – мечът – превърнала се в подобаващ символ на Империята, особено когато върхът ѝ отразяваше пламъка на залязващото слънце, както беше сега.

"Кръв и кончина", помисли си Лираз, забелязвайки обагреното в червено острие да се извисява над далечните скали. Наистина подобаващ символ на Империята.

Мразеше Астре, винаги го беше мразила. В него владееше трепет и потиснат страх; това бе царството на слуховете и шпионите. Колко точно Мелиел го нарече паяжина – тя стигаше чак до полюляващите се тела на обесените, които посрещаха всеки новодошъл.

Първото, което се изпречи пред очите им, щом наближиха града, бе бесилката край Западния път. Освен телата на четиринайсетте сребърни мечоносци на нея висеше и един по-отдавнашен труп – на злочестия страж от Тесалийн, както и една двойка серафими, обесени за глезените; разперените им криле улавяха всеки повей на вятъра и телата им се въртяха в безкраен кръг като развалени играчки. Лираз не можеше да предположи какво е било тяхното престъпление или злочестина. Прииска ѝ се да прогори отпечатъка от дланта си в дървото на подпорната греда и да изпепели бесилката до основи. Спускаше се нощ, синият пламък щеше да оближе потъмняващото небе, наситено с мечти и видения. "Не още", каза си.