Снежния човек

Гласът ѝ идваше откъм душа.

— Тук, в апартамента — отвърна Стьоп, като се опитваше да се сети къде всъщност я бе виждал.

Тя му каза, че е полицайка. Ами да: в залата по кърлинг.

— Сам?

— Да.

— А в нощта на убийството на Силвия Утершен?

— Пак тук.

— И цяла вечер не си говорил с никого?

— Да.

— Значи нямаш алиби?

— Нали ти казах, стоях си вкъщи.

— Чудесно.

„Чудесно? — смая се Арве Стьоп. — Нямам алиби! Кое му е чудесното?“ Какво иска тя от него? Да изтръгне самопризнание насила? И защо това електрическо бръмчене се приближава към него?

— Лягай — заповяда тя.

Той се подчини. Кожата на гърба и бедрата му настръхна при допира с леденостудения емайл на ваната. Дъхът му се бе кондензирал върху задната част на маската и тя лепнеше от влагата. Това допълнително затрудняваше дишането му. Гласът ѝ отново зашепна, този път съвсем близо до ухото му:

— Как искаш да умреш?

Да умре? Тази жена се е побъркала! Пълна откачалка. Или не? На ум Стьоп си повтаряше колко важно е да не изпада в паника — та тя само се опитва да го сплаши. Дали зад всичко това не стои Хари Хуле? Ами ако е подценил впиянчения полицай? Цялото му тяло трепереше неудържимо и часовникът му марка „Таг Хойер“ се удряше ритмично в стената на ваната, сякаш организмът му бе осъзнал онова, което мозъкът още отказваше да възприеме. Стьоп отърка глава о дъното на ваната, за да повдигне маската и процепите да попаднат над очите му. Грозеше го смърт. Затова го бе накарал да легне във ваната; за да заличи всякакви следи от кръв. Глупости! Ти си Арве Стьоп, а тя е от полицията. Не знаят нищо.

— Добре тогава, щом не отговаряш — заключи тя. — Вдигни глава.

Ще свали маската. Най-после! Вирна брадичка и усети как ръцете ѝ докосват първо челото, после тила му. После нещо тънко пристегна врата му. Какво, по дяволите…? Примка!

— Недей… — изхриптя той, но примката спря притока на въздух към трахеята.

Белезниците издрънчаха в дъното на ваната.

— Всичките си ги убил — процеди тя и стегна още по-силно. — Ти си Снежния човек, Арве Стьоп.

Ето. Тя го изрече на глас. До мозъка му не стигаше достатъчно кръв и му се зави свят, но намери сили да поклати енергично глава.

— Напротив, точно ти си — настоя тя.

Стьоп имаше чувството, че ще му отскубне главата.

— Току-що те провъзгласих за Снежния човек.

Тъмнината настъпваше неумолимо. Той вдигна крака си и пак го отпусна, а петата му се удари безсилно и глухо във ваната.

— Усещаш ли как ушите ти шумят, Стьоп? Мозъкът просто не получава достатъчно кислород. Приятно, а? Бившият ми съпруг обожаваше да лъска, докато го душа.

Той се помъчи да извика, да събере нищожните остатъци от въздух в дробовете си и да го изкара под желязната хватка на примката, ала се оказа невъзможно. Господи, тази жена явно не иска признание. Стьоп вече чуваше шум в ушите си като бълбукането на шампанско. Нима задушаването настъпва толкова лесно? Не, не може да е истина!

— Ще те провеся във всекидневната — прошепна тя до ухото му и го потупа приятелски по главата. — С лице към фиорда, за да се наслаждаваш на гледката.